Брайън Олдис - Хеликония. Зима

Тази заповед не беше неочаквана. Нанасяше удар преди всичко по бохемските квартали на града, където никой не тачеше Олигархията. Приятелите на Одим от градския съвет го бяха предупредили.

Ускутите за пореден път проявяваха расовите си предразсъдъци, от които Олигархията се възползваше охотно. Още преди десетилетия на фагорите бе забранено да се разхождат свободно в сиборналските градове.

Нямаше значение, че Одим и предците му са живели в Кориантура от векове. Новата прокламация го лишаваше от всякаква възможност да закриля семейството си.

Той се огледа нервно, откъсна прокламацията от стената, смачка я на топка и я пъхна в джоба на велуреното си палто.

Тази постъпка разстрои Бези не по-малко, отколкото изреченото от капитана проклятие предната вечер. Никога досега не бе виждала Одим да престъпва закона. Всички знаеха за неговото неподлежащо на съмнение покорство. Тя ахна и го зяпна.

— Идва зима — промърмори той. По лицето му се изписа горчивина. — Хвани ме под ръка, момиче — добави той дрезгаво. — Ще трябва да измислим нещо…

В мъглата над пристанището се издигаха мачти досущ като странна гора. Морето беше като омагьосано. Не се чуваше дори плющенето на платната от вятъра.

Одим не спря да се порадва на красивата гледка, а мина под масивния портал с надпис „Одим — износ на най-фини порцеланови изделия“. Бези вървеше зад него покрай кланящите се писари. Влязоха в личния му кабинет.

Одим спря като от удар.

В стаята имаше натрапници. Армейски офицер се грееше пред разпаленото с лигнитни въглища огнище и си човъркаше зъбите с клечка. Двама войници от личната му охрана стояха до него с непроницаеми лица.

Вместо поздрав майорът изплю клечката на пода и скръсти ръце зад гърба си. Беше висок мъжага в безформено тежко палто. В косата му личаха сиви кичури, устата му се издуваше напред, сякаш зъбите му, обзети от войнствен дух, искаха да изскочат и да захапят цивилния.

— Какво мога да направя за вас? — попита Одим.

Без да отговори на въпроса, офицерът се представи.

— Аз съм майор Гардетерак от Първа гвардия на Олигарха. Много хора ме познават, макар да съм симпатичен на малцина. От вас искам да ми представяте по всяко време списък на корабите, на които възнамерявате на товарите стока. Още днес, както и през останалите дни от седмицата. — Гласът му беше дълбок, изговаряше еднакво отчетливо всяка сричка, все едно думите бяха строеви крачки в дълъг поход.

— Да, в състояние съм да ви предоставя такъв списък. Бихте ли желали да ви поднесем чай?

Зъбите на майора като че щръкнаха още повече.

— Искам списъка, нищо друго.

— Разбира се, господине. Моля ви, настанете се удобно, докато моят главен писар…

— И така ми е удобно. Не ме бавете! Чаках ви точно шест минути. Искам списъка. Веднага!

Макар климатът в Сиборнал да имаше много недостатъци, континентът беше богат с находища на минерали и лигнитни въглища, каквито нямаше другаде по планетата. Освен това тук се намираха всякакви видове глина.

И порцелановите, и стъклените съдове бяха широко разпространени в градове като Кориантура, още по времето, когато дребните тирани на Дивашкия континент сърбаха своя рател от дървени купи. Още с началото на пролетта от Голямата година в работилници, разпръснати от Каркампан до Ушкутошк, започна производството на порцелан в пещи, където лигнитните въглища позволяваха поддържането на температура до 1400 градуса. С вековете тези изящни изделия се търсеха все повече и ставаха обект на колекционерска страст.

Идап Мън Одим не се занимаваше много с производството им, макар да разполагаше с пещи. Той изнасяше фин порцелан. Съдовете и сервизите от Кориантура бяха изпращани в Шивенинк и Брибар, но повечето попадаха в Кампанлат, където Одим беше по-добре приет поради произхода си от Кудж-Джувек, отколкото други негови сиборналски конкуренти. Не беше собственик на корабите, които пренасяха стоката му. Съсредоточаваше се в търговията и боравенето с пари. Дори се случваше да дава заеми на съперниците си. Разбира се, срещу изгодна лихва.

До голяма степен дължеше богатството си на Дивашкия континент, извличаше го от пристанищата по северните брегове — Вейнуош, Дордал, Доуел, дори далечните Поуачет и Поупвин, докъдето конкурентите му не се осмеляваха да стигнат. Точно този елемент на риск сега караше ръката му да потрепва леко, докато подаваше списъка на корабите на майора. Не се съмняваше, че офицерът ще се ядоса от многото имена на вражески градове.