Брайън Олдис - Хеликония. Зима

Повечето гранични градове са потискащи места, в които повеите на новата култура разпръскват остатъците от предишната. Кориантура не се подчиняваше на това правило. Макар в по-ранни периоди от историята си да бе известен под името Утошки, не беше като останалите градове в Ушкутошк. Хора със странни и необичайни нрави, особено пришълците от Горен Хазиз и от Кудж-Джувек отвъд Чалския залив, привнасяха блясък и разнообразие, каквото не се срещаше по другите земи на Сиборнал. Жизнеността им се проявяваше видимо в архитектурата и изкуствата. Или както гласеше любима местна поговорка: „В Кориантура хлябът е скъп, защото билетите за операта са евтини“.

Освен това градът се намираше на важен кръстопът. Оттук минаваха пътищата на юг към Дивашкия континент, а и независимо дали имаше война или мир, търговците лесно можеха да стигнат по море до пристанища като Дордал в Пановалската империя. От Кориантура често отплаваха кораби към далечния Шивенинк и житниците на Каркампан и Брибар.

Градът беше древен и не губеше връзката си с отдавна отминалите епохи. По антикварните сергии в глухите улички още се намираха документи и книги на много стари езици, описващи отдавна забравени нрави и обичаи. Всяка пресечка сякаш водеше назад във времето. Съдбата бе спестила на Кориантура повечето беди, сполетяващи обикновено граничните градове. Зад него се издигаха подножията на високите била, които на свой ред преминаваха постепенно в полярните планини, покрити от ледена шапка. От едната му страна се простираше морето, а от другата имаше почти отвесен склон, който идващите откъм Чалс трябваше да изкачат, за да влязат в града. Нито една армия от Кампанлат, дори да бе издържала на дългия преход през степите, не успя да преодолее това препятствие.

Кориантура можеше да бъде защитен лесно от всичко, освен от настъпващата зима.

Макар в града да бяха настанени множество военни, те не успяха да го принизят до положението на гарнизонно селище. Мирните търговци преуспяваха, а заедно с тях и изкуствата. Точно това бе причината семейство Одим да живее тук.

Складовете им бяха разположени на един от кейовете край Тихия залив. Фамилната къща се намираше недалеч оттам, в квартал, който не беше нито най-богатият, нито най-западналият. Щом привърши с работата за деня, Идап Мън Одим, който изхранваше големия си род, отпрати служителите си, провери грижливо ключалките, катинарите и капаците на прозорците и излезе през една от страничните врати, придружен от любимата си държанка.

Тя беше жизнерадостна млада дама на име Бези Безамитикал. Носеше няколко пакета и чакаше Одим да заключи. Когато се справи с тази задача и остана доволен, той се обърна и й се усмихна мило.

— Ще се видим вкъщи.

— Да, господарю.

— Върви бързо и внимавай с войниците по пътя!

Момичето трябваше само да завие зад ъгъла и да се изкачи по стръмната улица. А Одим тръгна към местната църква.

Макар и вече на средна възраст, Идап Мън Одим вървеше гордо изправен. Стъпваше наперено, въпреки силния вятър. Влезе в църквата навреме, за да присъства на вечерната служба, както правеше всеки ден след края на грижите за търговията. Също като почтените ускути наоколо, той се преклони пред Неживеещия бог. Църковната церемония беше кратка.

През това време Бези Безамитикал стигна до къщата и почука, за да й отвори пазачът.

Домът на семейство Одим беше последен на улицата, спускаща се към Тихия залив. От прозорците на горните етажи се откриваше прекрасен изглед към пристанището и Пановалското море. Сградата бе построена преди два века по поръчка на заможни търговци, произхождащи от Кудж-Джувек. За да избягнат високите цени на земята в града, всеки следващ етаж беше по-широк от долния. Затова под покрива имаше предостатъчно място, докато на първия етаж едва се побираха преддверието и стаичката на вечно намръщения пазач с ъгълче за кучето. Тясна стълба се виеше нагоре. В задушните помещения на втория, третия и четвъртия етажи се побираха множеството страдащи от теснотията роднини на Одим. Горният етаж бе отделен за него, съпругата му и техните деца. Макар и роден в същата тази къща, Идап Мън Одим не забравяше, че корените на рода му са в Кудж-Джувек. Произходът на Бези не беше толкова ясен.

Тя беше сираче и не помнеше родителите си, но според слуховете майка й била робиня от далечния Димариам. Някои разправяха, че придружавала господаря си при поклонническо пътуване към светите места в Харнабхар, но той я изоставил направо на улицата, когато научил, че й предстои скоро да роди. Бези отвръщаше весело, че вярна или не, историята звучи доста правдоподобно. Такива неща се случваха всеки ден.