Брайън Олдис - Хеликония. Зима

Торес Лал захлипа. Лутерин се надигна и опрян на лакът, плъзна поглед по лагера. Тук-там във въздуха се издигаха искрите от огньове, понякога закривани за миг от движещи се фигури. Някои от мъжете пееха, други бяха изпаднали в транс, за да общуват с духовете на мъртвите.

— Да речем, че стигнем до Кориантура за двадесет дни, значи животните ни ще опасат почти дванадесет хиляди декара трева. Сигурно и мъртвият ти съпруг е бил принуден да прави такива сметки, нали? Една армия в поход прекарва повече време в търсене на храна, отколкото в движение. Сами си мелим зърното, а тук трудно се намира нещо, освен бурени и шоатапракси. Пращаме много хора да секат дървета, за да има какво да горят фурните. Да, караме си и фурни. Всеки ден храним и поим йелките… Вече стана ли ти ясно защо Истуриача беше обречена? Самата история е срещу заселниците.

— Това не ме засяга! — сопна се тя. — Аз да не съм животно, та ми приказваш само за вашите добичета? Не ме интересува дали всички ще измрете от глад. Преди беше пиян от кръв, сега си пиян от ядал.

Шокерандит сниши глас.

— Те си мислеха, че от мен няма никаква полза в битките, затова в Кориантура ми възложиха да се грижа за снабдяването с фураж. Какво оскърбление за сина на Пазителя! Наложи се да науча всички тези числа, жено, а накрая прозрях скрития в тях смисъл. Вече знам какво означават. Година след година благоприятният за посевите сезон намалява, макар и само с по ден-два. А това лято беше истинска съсипия за стопаните. Хората от фермите в северната част на провлака гладуват. Сама ще се убедиш. Всичко това е известно и на Аспераманка. Каквото и да е мнението ми за него, той поне не е глупак. Когато потеглихме на юг, армията наброяваше повече от единадесет хиляди бойци. Изпращането на друга вече става невъзможно.

— Значи нашият нещастен континент се е отървал най-после от омразните ви нападения.

Той прихна.

— И мирът си има цена! Армията в поход е по-лоша от нашествие на скакалци… а както знаеш, скакалците измират, когато изядат всичко по пътя си. Онова селище е обречено, повече никой няма да му се притече на помощ. Светът става все по-суров, а ние си пилеем силите напразно…

Лутерин се притисна в нейното сякаш вкаменено тяло. Преди сънят и пиенето да го оборят, надигна се за последен път и я попита на колко години е. Пленничката отказа да отговори. Той я удари по лицето. Жената захленчи и призна, че е на тринадесет години и една десета. Беше по-млада от него само с две десети от годината.

— Твърде млада си за опечалена вдовица — доволно каза Шокерандит. — Не се надявай, че и утре вечер ще ти се размине. Вече не съм лейтенантчето, отговарящо за намирането на фураж. Утре не чакай никакви празни приказки!

Торес Лал не му отвърна нищо. Будуваше и се взираше окаяно в звездите. С наближаващия изгрев на Баталикс облаците се сгъстиха. До ушите й достигаха стоновете на умиращите. На сутринта установиха, че още дванадесет души са покосени от заразната болест.

Но живите се надигнаха както обикновено, подмятаха си шеги със своите приятели и се нареждаха на опашка за дажбите си пред каруците с хляба. По килограм дневно за всеки, припомни си младата жена с горчивина.

Никой от войниците не би си признал, че се наслаждава на дългото завръщане към родните земи. И все пак почти всички намираха нещо весело в привичното разполагане на лагера за нощувка и в подготовката на походните колони сутрин, в задоволството от изминатия път, в дружеските отношения и във възможността всеки ден да са на различни места. Дори в простото удоволствие да оставят зад себе си въглените и пепелта на снощния огън и в разпалването на нов, когато пламъците постепенно поглъщат подпалките и се разгарят.

Тези занимания бяха стари като самото човечество. Всъщност, някои бяха и по-стари. Защото и разумът на човеците се бе разпалил като пламъците по време на изпълненото с трудности преселение на изток от Хеспагорат, когато те се отказаха от покровителството на двурогата раса и положението си на домашни животни на фагорите.

Макар мразовит вятър да духаше откъм полярните райони отвъд Сиборнал, завръщащите се у дома войници с радост вдишваха свежия въздух и стъпваха по твърдата земя.

На офицерите не им беше толкова леко. За обикновения пехотинец бе достатъчно да оцелее в битката и да върви към своята страна, каквото и да го очаква там. Но за склонните да мислят по-задълбочено животът беше несравнимо по-сложен. Занимаваше ги въпросът за все по-суровото управление на сиборналските властници. Не бяха и особено уверени в постигнатия успех.