Брайън Олдис - Хеликония. Зима

Умат Есикананзи забеляза, че той пие, но не пее, и го придърпа насила за крака по-близо до огъня.

— Ей, старо приятелче, стига си се мусил! Още сме живи, показахме колко сме неустрашими — особено ти, а и скоро ще си бъдем у дома. — Умат имаше същото широко закръглено лице като баща си. Сега то грееше в усмивка. — Тоя свят е едно ужасно празно място, та затова си дерем гърлата — да го запълним с малко шум. Но като те гледам, друго ти се върти в главата.

— Умат, имаш най-мелодичния глас в цялата вселена, ако не броим чакалите, но аз предпочитам да поспя.

Приятелят му размаха пръст.

— Аха, така си и мислех! Оная твоя красавица! Покажи й и от мен как се правят тия работи. Обещавам да не те издам на Инсил.

Лутерин го ритна по глезена.

— Не мога да си представя защо Инсил е имала гадния късмет да й се падне брат като тебе.

Умат изля още малко ядал в гърлото си и изрече весело:

— А, Инсил също е жена. Хрумна ми, че може и да ми благодари, ако те хвана за шията и те накарам най-после да се поупражняваш малко.

Всички около огъня се натръшкаха от кикот.

Шокерандит се изправи неуверено и им пожела лека нощ. Положи немалко усилия, за да тръгне към своето място до една каруца. Въпреки ярките звезди над главата му струваше му се, че е много тъмно. В тези географски ширини нямаше северно сияние, каквото често грееше в небето над Харнабхар.

Стиснал в ръка манерката си, Лутерин се блъсна тромаво в своя йелк, чиито поводи бяха вързани за забито в пръстта колче. Свлече се на колене и припълзя до мястото, където беше жената.

Торес Лал лежеше свита на кълбо, обвила с ръце коленете си. Погледна го, но не каза нищо. Лицето й изглеждаше много бледо в мрака. Очите й отразяваха едва забележимо блясъка на звездите.

Той се вкопчи в ръката й и поднесе манерката към устните й.

— Пийни си ядал.

Тя поклати глава — леко, но непреклонно. Лутерин я цапардоса с опакото на дланта по слепоочието и опря манерката в лицето й.

— Казах ти да пиеш, кучко! Ще ти стане по-весело.

Същото движение на главата. Само че този път той изви ръката й, докато жената писна. После тя преглътна малко от изгарящото гърлото питие.

— Хайде, няма да ти навреди. Пийни още!

Тя се задави и изплю течността, опръска го по бузата. Шокерандит я целуна насила по устните.

— Имайте милост, моля ви! Не сте някакъв варварин.

Говореше сибския език достатъчно добре, но с отчетлив акцент, който не беше неприятен за слуха му.

— Жено, ти си моя пленничка. Не искам никакви превземки! Каквато ще да си била преди, сега си моя собственост. Дори архиепископът щеше да постъпи с тебе по същия начин, ако беше на мое място…

Лутерин надигна манерката, въздъхна пресекливо и се отпусна тежко до нея.

Тя чакаше напрегнато, после долови обзелото го униние и заговори. Когато не викаше или пищеше, гърленият й глас се лееше плавно като малко ручейче.

— Онзи старейшина, който ви заприказва следобеда… И той виждаше, че е попаднал в робство, не по-различно от моето положение. Защо му казахте, че вашият архиепископ е взел единствено правилното решение?

Шокерандит мълчеше. Бореше се със замайването от алкохола, с въпроса, с желанието да зашлеви тази жена, която толкова неприкрито се опитваше да отклони вниманието му от себе си. В тишината съзнанието му беше обзето от нещо много по-мрачно от желанието да насили пленничката — мисълта за съдбата, която никакви усилия не можеха да променят. Отпи още две-три глътки и се обърна с лице към нея, сякаш за да стовари с по-голяма сила думите си в ушите й.

— За какво решение говориш? Само Неживеещият или Олигархът решават, а не един уж набожен плужек, който спокойно праща войските си на смърт, ако така му е по-изгодно. — Лутерин посочи своите приятели, насядали около огъня. — Виждаш ли ги онези смешници? И те като мен са от Шивенинк, на доста път оттук. Само за да стигнем до границите на Ушкутошк, трябва да изминем към триста километра. С целия този товар и принудени да търсим храна, петнайсетина километра на ден са голям успех. Според тебе как си пълним стомасите по време на похода?

Разтърси я така, че зъбите й затракаха. Торес Лал опря ръце в гърдите му и промълви със свито от ужас гърло:

— Нали имате припаси в каруците, а и животните ви могат да пасат по пътя?

Лейтенантът се разсмя.

— А, значи било толкова просто? И с какво да се храним по-точно? Колко хора тъпчем тази земя? Ето ти го отговора — към десетина хиляди човеци и нечовеци, седем хиляди йелки и други добичета. За всеки човек са нужни килограм хляб дневно и половин килограм друга храна, че и дажба ядал. Като събереш всичко накуп, стават тринайсет и половина тона — всеки божи ден! Хората можеш да държиш полугладни, стомасите ни издържат и празни. Но ако не напълниш търбусите на животните, те се поболяват. А за един йелк ни трябват девет-десет килограма фураж на ден. При седем хиляди глави стават над шестдесет и два тона! Или ги мъкнеш в каруците, или ги събираш по пътя, ама ние можем да превозим само девет тона… — Той помълча, като че опитваше да превърне всичките си представи в числа. — И как попълваме недостига? Ето как — в движение. Бихме могли да реквизираме нужното от селата по пътя, само че в Чалс няма никакви села. Живеем с това, което можем да намерим из околните земи. Стига ни само проблемът за хляба… За да изпечеш килограм войнишки хляб, нужен е поне половин килограм брашно. Значи всеки ден трябва да имаш шест и половина тона. Но това е нищо в сравнение с апетита на животните. За да нахраниш петдесет йелки и хокснита, трябва да намериш четири декара хубава зелена тревица…