Брайън Олдис - Хеликония. Зима

Притежаването им беше белег за по-високо положение. Мнозинството сиборналци, които нямаха роби, завиждаха на привилегированите и си мечтаеха да имат поне един фагор. В по-добрите времена робите в сиборналските градове често безделничеха, почти като домашните любимци, а в селищата като Истуриача работеха наравно с господарите си. Но с влошаването на климата и отношението на собствениците им се променяше. Робите вече вършеха най-черната работа, с редки изключения.

Когато се върнаха от нивите, заповядаха им да подготвят каруците за път, да ги товарят и още какво ли не.

Определените от архиепископ-командира два дни изтекоха, прозвучаха рогове и всички бяха свикани на сбор извън стените на Истуриача.

Интендантите на сиборналската армия се бяха разпоредили полевите кухни да сготвят ядене и да изпекат пресен хляб преди началото на похода към родината. Отсега нататък дажбите щяха да бъдат ограничени. След съвещание в щаба бе обявено, че тръгващите на север заселници са длъжни да застрелят робите си или да ги освободят, за да намалят броя гърла за изхранване. Тази участ бе спестена на фагорите, които можеха да носят товари, а и сами се грижеха за прехраната си по пътя.

— Милост! — пищяха и господари, и роби.

Фагорите стояха безучастно.

— Избийте по-добре тия твари! — обадиха се някои ядосани мъже.

Други, припомнили си древната история, добавиха:

— Някога те са властвали над нас…

Заселниците вече се подчиняваха на военновременните закони. Нямаше полза да роптаят. Без робите си домакинствата не можеха да пренесат повечето си вещи и все пак бяха заставени да се отърват от тях. Изведнъж им станаха безполезни.

Над хиляда роби бяха избити в старото сухо русло на реката, до селището. Наредиха на фагорите да ги заровят надве-натри, докато наоколо се трупаха ята от крилати мършояди, кацаха по оградите и чакаха безмълвно.

След воплите и писъците настана ужасна тишина.

Аспераманка наблюдаваше отстрани изпълнението на заповедта. Една от жените мина край него с плач и подтикнат от състрадание, той сложи ръка на рамото й.

— Бъди благословена, дъще. Не обременявай душата си с печал.

Тя го погледна без гняв в подпухналите си очи.

— Обичах своя роб Юли. Нима не е човешко да се тъжи?

Въпреки безпрекословната заповед мнозина пощадиха робите си, особено онези, с които имаха сексуални връзки. Скриха ги сред семействата и се подготвяха за похода заедно с останалите. Лутерин Шокерандит спаси своята пленничка Торес Лал, като й даде мъжки панталон и кожена шапка, за да се предреши. Без да промълви нито дума, тя напъха дългата си кестенява коса под шапката и хвана поводите на йелка, възседнат от лейтенанта.

Походните колони започнаха да се строяват. В суматохата около товаренето на каруците и настаняването на ранените шестима пастири на аранги прескочиха тихомълком оградите и поеха през полето, съпроводени от кучетата си. Предпочитаха волния живот.

Аспераманка стоеше отделно от другите до черния си йелк, обзет от мрачните си мисли. Нареди на един ординарец да му доведе лейтенант Шокерандит.

Лутерин се появи след малко, безпокойството му придаваше вид на недорасъл юноша.

— Лейтенанте, разполагате ли с двама доверени мъже и издръжливи ездитни животни? При това да са способни да пътуват много бързо? Желая вестта за нашата победа да стигне до Олигарха възможно най-скоро, преди да е научил от някой друг.

— Да, мога да намеря такива мъже. Ние от Харнабхар сме добри ездачи.

Аспераманка се намръщи, сякаш това го изпълни с недоволство. Показа на младежа кожената чанта, която стискаше под мишница.

— Трябва да отнесат това послание в граничния град Кориантура. Там ще го предадат на мой служител, който лично ще го отнесе на Олигарха. Техните задължения свършват в Кориантура, ясно ли е? Докладвайте ми, когато всичко е готово.

— Веднага, господине.

Пръстите, скрити в синя кожена ръкавица, хванаха чантата и я подадоха на Шокерандит. Бе запечатана с личния печат на архиепископ-командира и надписана за Върховния олигарх на Сиборнал, Торкерканзлаг II, в Ашкитош, престолнина на Ушкутошк.

Лейтенантът избра двама младежи, на които имаше доверие. Познаваха се добре и бяха като братя. Вестоносците се отделиха от другарите си, избраха два йелка с остригана козина и ги натовариха само с малко храна и вода. След час вече препускаха през степите, за да отнесат посланието за страховития повелител.