Брайън Олдис - Хеликония. Зима

Затова още със зазоряването с радост се зае с новите си задачи. Бе открил, че опасността го упоява.

— Последна атака — разпореди архиепископ-командирът Аспераманка. — Това е нашият ден.

По лицето му премина гняв и сякаш се прехвърли върху хилядите навъсени мъже, стиснали пресъхналите си устни, докато се готвеха за още едно сражение.

Звучаха заповеди, фагорите също се строиха за бой. Напоиха йелките. Войниците плюеха и се мятаха на седлата. Равнината се освети от лъчите на изгряващия Баталикс и човешките страдания започнаха отново. По-голямото светило се издигаше постепенно — избледняващият Фрейър вече не можеше да се изкачи много над хоризонта.

— Напред!

След тази заповед кавалерията тръгна ходом, прикрила пехотата. Свистяха куршуми. Войници се олюляваха и падаха.

Сиборналската атака продължи не повече от час. Бойният дух на пановалците се изчерпваше бързо. Една по една войсковите части на южняците започнаха да се оттеглят. Отрядът от Шивенинк се впусна в преследване, но бе върнат. Аспераманка нямаше никакво желание да стане свидетел на поредната славна проява на младия лейтенант. Сиборналската армия се отдръпна към северния бряг на реката. Отнесоха ранените в Истуриача, където полевите лазарети се бяха разположили в няколко хамбара. Внимателно положиха пострадалите мъже върху сеното, то веднага се обагри от кръвта им.

След като двете вражески армии напуснаха бойното поле, пролича какво им е струвала тази битка. Сякаш изтребени от гигантско корабокрушение, по равнината бяха пръснати бледи тела, стигнали до последния бряг в живота си. Тук-там още догаряха преобърнати каруци, тънки струи дим се стелеха над мръсотията и калта.

По полето пълзяха фигури между мъртъвците. Сред тях беше и един артилерийски офицер от Пановал, станал неузнаваем за броени дни. Подуши като куче един труп и издърпа ръкава на куртката му, за да впие зъби в ръката. Преглъщаше мръвките цели, с разкривено лице и начесто надигаше глава, за да се озърта.

Продължи да яде и да се взира диво дори когато го доближи един стрелец. Новодошлият вдигна пушката си и стреля от упор. Артилерийският офицер се просна неподвижен с разперени върху пръстта ръце. Стрелецът отмина бавно нататък заедно с останалите, на които беше възложена същата задача. Те застрелваха канибалите — окаяници, които бяха се заразили от Дебелата смърт и в гърчовете на безумния си глад бяха принудени да пируват с плътта на мъртвите. И сред победителите, и сред победените имаше жертви на болестта.

След безредното отстъпление на основните пановалски сили в равнината остана и една група зидари — майстори по издигането на паметници.

Нямаше победа, която да увековечат, но въпреки всичко им заповядаха да си свършат работата. При завръщането си в Пановал командирите на разгромената армия щяха задължително да се хвалят, че са надмогнали врага. И тук, в покрайнините на подвластната на южняците територия, лъжата трябваше да бъде вградена в камък.

Наоколо нямаше каменоломни, но зидарите откриха полуразрушен паметник. Събориха го и пренесоха на ръце блоковете по-близо до моста.

Тези занаятчии се гордееха с вещината си. С умение и грижа издигнаха наново паметника в почти същия вид. Старшият майстор издълба в основата името на местността и датата, после с по-едри букви изписа името на главния маршал.

Всички се отдръпнаха и доволно огледаха творението си, качиха се в каруцата и потеглиха. Никой дори не подозираше, че са унищожили паметник, отбелязал подобна битка, която се бе разиграла на същото място в незапомнени времена.

Суровите сиборналци наблюдаваха злорадо оттеглянето на победения враг. Самите те бяха понесли тежки загуби и им беше ясно, че нищо повече няма да спечелят, ако настъпят на юг, както предвиждаха предварителните планове. Всички други селища бяха изтрити от лицето на земята според разказите на бегълците, намерили убежище в Истуриача.

Оцелелите в битката се радваха, че са оставили зад гърба си това изпитание. Все пак някои смятаха, че всичко е свършило твърде жалко и безславно, след толкова месеци на подготовка и обучение. За какво се биха? За територии, които и без това бяха принудени да напуснат? За едната чест?

За да потисне тези съмнения, Аспераманка обяви, че вечерта ще има пиршество — ще отпразнуват победата на Сиборнал над отколешния противник. Някои от наскоро докараните в Истуриача аранги трябваше да бъдат заклани, за да осигурят достатъчно храна заедно с припасите, отнети от пановалците. Не биваше да докосват армейските дажби, предназначени за завръщането у дома.