Брайън Олдис - Хеликония. Зима

Нападателите успяха да подпалят каруците. Мнозина борлдоранци бяха избити. Настъпи временно затишие, през което шумът от други схватки стигаше до ушите на двата отряда. Над полето се носеха гъсти кълба дим, разсейвани от вятъра.

Лутерин Шокерандит усети благоприятния момент. Извика на своя ескадрон и се понесе напред към позицията на борлдоранците. Умат Есикананзи го следваше неотлъчно.

В дивата пустош на родната си земя Лутерин бе свикнал да ловува сам, далеч от човешкия свят. От ранно детство му бе познато напрегнатото съпричастие между преследвача и жертвата. Познаваше миговете, когато съзнанието му се пренасяше в страховете на елена или на свирепия дългорог козел — най-трудния за поваляне дивеч.

Познаваше и миговете на тържество, когато стрелата му намираше целта си… и когато звярът умираше — преливащата смес от ликуване и угризения, разтърсваща като оргазъм и нараняваща сърцето.

Но колко по-опияняващо беше това извратено чувство за победа, когато преследваше хора! Прескочил преградата от трупове, Лутерин се озова лице в лице с Бандал Ейт Лал. Погледите им се кръстосаха. Отново същото съпричастие! Лутерин стреля пръв. Борлдоранският командир отметна ръце назад и изтърва пистолета, после се преви и притисна ръце към разкъсаните си вътрешности. Още докато падаше, беше мъртъв.

След гибелта му отбраната на борлдоранците рухна. Лутерин плени младата жена на Лал, събра ценна плячка и снаряжение. Умат и другите му бойни другари го прегръщаха и приветстваха, преди също да се впуснат в търсене на плячка.

Трупаха предимно припаси, включително сено за животните, за да облекчат завръщането на отряда към далечните планински вериги на Шивенинк.

Навсякъде из равнината силите на южняците претърпяха съкрушително поражение. Мнозина продължиха да се сражават въпреки раните си, дори когато загубиха всякаква надежда. Не им липсваше смелост, но този път безбройните им богове не бяха на тяхна страна.

Зад поражението на Пановал се криеше дълга история на безредици и смутове. С бавното влошаване на климата животът ставаше все по-тежък и Страната на хилядата култове все повече се опълчваше сама срещу себе си, отделните вероизповедания проявяваха все по-силна враждебност към останалите.

Само фанатичните легиони на Ползвателите имаха достатъчно мощ да поддържат реда в град Пановал. Тези заклели се във взаимна вярност религиозни братя живееха в далечни потайни пещери из Кузинтските планини и все още упорито се придържаха към вярата си в бог Акханаба.

В края на този злокобен ден вятърът беснееше, артилерията още стреляше, хората се биеха. Групички дезертьори се насочваха на юг, към убежището на Кузинт. Някои бяха селяни, хванали за пръв път в живота си пушки. Сиборналските войски бяха твърде изтощени, за да преследват бягащите врагове. Запалиха лагерните си огньове и се отпуснаха в унеса на вцепенението след битката.

Тук-там отекваха викове, скърцане на отдалечаващи се каруци изпълваше нощта. Но дори и за онези, които бяха успели да се оттеглят към далечния Пановал, оставаха нови, неподозирани опасности.

Оплетени в собствените си дрязги, хората възприемаха равнината само като сцена, на която се разиграваха военни действия. Не съзираха взаимозависещите сили, вплетени в неспирния механизъм на бавната промяна. Сегашното поле представляваше просто момент от забравена поредица преобразования, започнали в далечното минало. Приблизително шестстотин вида трева покриваха равните земи в северния Пановал. Заемаха нови територии или отстъпваха според тиранията на климата. И с успешното размножаване на всеки вид трева беше свързана съдбата на хранещото се с нея животно и на зависещата от него верига насекоми.

Високото съдържание на силиций в тревата изискваше зъби, покрити с устойчив емайл. Колкото и бедна да изглеждаше равнината за човешкото око, семената на тревите бяха извънредно хранителни — достатъчно, за да поддържат съществуването на многобройни гризачи и други дребни млекопитаещи. На свой ред млекопитаещите ставаха жертва на по-едри хищници. А на върха на тази хранителна пирамида стоеше съществото, чиято всеядност някога бе превърнала в господар на планетата. Фагорите поглъщаха всичко, без да различават плътта от тревата.

Климатът ставаше по-благоприятен за тях и свободните фагори се преместваха все по-близо до равнините. В източната част на екваториалния континент се издигаше грамадата на Високия Нктрик. Тя беше нещо повече от преграда между централните низини и хоризонтите на Морето на бурите. Поредиците от високи плата, издигащи се едно над друго като стъпала от гигантска стълба, сложните съчетания от пропасти и върхове представляваха самостоятелен свят. Горите отстъпваха място на тундроподобни алпийски поляни, които пък преминаваха в голи урви, остъргани от мудни ледници. Целият масив бе увенчан на петнадесет километра над морето от господстващо плато, сякаш плешив череп си кимаше с почти лишената от въздух стратосфера.