Брайън Олдис - Хеликония. Зима

Онези, които се помолиха, вървяха до презиращите молитвите. Настъпваше критичният момент. Всички се напрегнаха. Време беше за битка. Страхуваха се, че смъртта ще ги сполети този ден… но и живота си бяха получили по случайност и може би щяха да се спасят с малко късмет. С късмет и хитрост.

А през това време появилата се от север войска ускори ход. Армия с непоклатима дисциплина, с добре платени офицери и старателно обучени бойци. Звучаха сигнални тръби, барабаните отмерваха ритъма на настъплението. Развяваха се знамената на различните страни от Сиборнал.

Тук бяха подразделения от Лорадж и Брибар, племена от Каркампан и диваци от Горен Хазиз, които по време на похода запушваха всичките си телесни отвърстия, за да не проникнат в тях злите духове на степта. Бе дошла цяла бригада набожни воини от Шивенинк редом с обраслите с буйни бради и коси планинци от Кудж-Джувек. Разбира се, много части бяха от Ушкутошк. Всички те изпълняваха строгите заповеди на тъмноликия архиепископ-командир, прочутия Девит Аспераманка, чиято власт обединяваше в едно Църквата и Държавата.

Сред тях стъпваха тежко и фагорите — мощни, винаги мрачни, — организирани във взводове и въоръжени, но с отрязани рога.

Общо сиборналската армия наброяваше около единадесет хиляди. Тази значителна военна сила се бе придвижила от Сиборнал през степите, проснати като разрошена постелка пред прага на Кампанлат. Заповедите от Ашкитош гласяха да подкрепят каквито селища са останали и да нанесат тежък удар на отколешния южен враг. За тази задача събраха колкото можаха войници и дадоха на армията оръдия от най-новия модел.

Но докато организират войската, изниза се цяла малка година. Колкото и обединен да се представяше Сиборнал пред останалия свят, в рамките на държавната му система все пак съществуваха разногласия, съперничество между народите, както и потисничество, започващо от самия връх на управлението. Дори при избора на командващ бе проявена известна нерешителност. Спираха се на неколцина офицери и ги отхвърляха, преди да утвърдят Аспераманка. Някои казваха, че го е назначил самият Олигарх. Докато траеше всичко това, селищата, на които трябваше да помогне армията, едно след друго падаха под яростния устрем на пановалския корпус.

Авангардът на сиборналската армия все още беше на повече от два километра, когато първите редици вражеска пехота нахлуха в селището. Истуриача беше твърде бедна, за да издържа пълноценен гарнизон. Местните жители бяха принудени да се бранят, доколкото могат. Бързата победа на кампанлатците изглеждаше несъмнена. Но за зла участ на нашествениците появиха се затруднения около моста.

От южната му страна настана суматоха. Две роти пешаци от различни държави и един рандонански ескадрон се опитаха да преминат едновременно. Избухна ожесточен спор кой трябва да е пръв. Неколцина се сбиха. Един йелк се плъзна в калта и пльосна заедно с ездача в реката. Извитите саби от Кейс се кръстосаха звънко с широките мечове от Рандонан. Отекнаха изстрели.

Други части се мъчеха да прекосят реката, помагайки си с опънато въже, но бяха победени от дълбоките води и неумолимия напор на течението.

Всички участници в бъркотията пред моста се колебаеха как да постъпят, може би с изключение на кейсийците, за които сраженията бяха поредният повод да погълнат изобилни количества от своята коварна национална напитка пабоур. Тази внезапна несигурност причини отделни злополуки. Зарядът в едно оръдие избухна и пръсна дулото, двама артилеристи умряха на място. Един йелк бе ранен, препусна бясно и осакати лейтенант от Матрасил. Артилерийски офицер падна от своя йелк в реката и когато го извлякоха на брега, различиха в него симптомите на болест, която никой не можеше да сбърка. Новината се разпространи мигновено:

— Заразата! Дебелата смърт!

За всички участници в събитията тези ужаси бяха тепърва преживявана действителност. И все пак нещо подобно се бе случвало и преди, в същите равнини на северен Кампанлат. Както и в предишните случаи, нищо не вървеше според предварителните планове. Съюзниците от южната армия се караха помежду си. А нападащите селището сами се оказаха нападнати. Започна хаотична битка, куршуми свистяха във всички посоки, навсякъде проблясваха щикове, преди да се забият в жива плът.

Дори връхлитащите сиборналци не успяха да съхранят военната си организация, с която бяха известни. Млади офицери с гореща кръв решиха да нахлуят светкавично в Истуриача, за да спасят селището на всяка цена. Артилерията, извлачена упорито през повече от триста километра степи, сега бе изоставена отзад и снарядите с еднаква вероятност можеха да унищожат както врагове, така и свои.