Брайън Олдис - Хеликония. Зима

Отделни групички се вкопчваха свирепо. Вятърът виеше, часовете минаваха, хора умираха, йелки и двуйелки се подхлъзваха в собствената си кръв. Настана жестока касапница. После част от сиборналската кавалерия успя да пробие през бъркотията и превзе моста, като отряза пътя за отстъпление на противниците, нападнали Истуриача. Сред сиборналците, напредващи в този момент, имаше три подразделения от различни страни — от влиятелния Ушкутошк, от Шивенинк и добре познатият на всички пехотен батальон от Брибар. И в трите бяха включени фагори.

С предния ускутски отряд яздеше и архиепископ-командирът Аспераманка. Главнокомандващият изпъкваше между подчинените си. Носеше униформа от синя кожа с тежък колан и корава яка, бе обул черни ботуши с обърнати кончове, високи до коленете. Аспераманка беше висок, грозноват човек, говореше кротко и дори лукаво, когато не даваше заповеди на бойното поле. Всички изпитваха страх от него.

Някои казваха, че външността му е направо отблъскваща. Вярно, имаше голяма ръбата глава, на която се открояваше учудващо правоъгълно лице, сякаш родителите му се бяха зачели в учебниците по геометрия при сношението си. Но особено го отличаваше от останалите вечно тежащият облак на гнева, събрал веждите му, смръщил носа и притиснал надолу клепачите му, под които очите му бяха неизменно нащрек. Усещаше се и в най-невинната забележка, напуснала устните му. Немалко хора се заблуждаваха, че това е внушена от бога ярост.

На главата си имаше широка черна шапка, над която се развяваше флагче със символите на църквата и Неживеещия бог.

Отрядите от Шивенинк и Брибар влязоха в стълкновение с врага. Архиепископ-командирът прецени, че в този ден победата вече клони към сиборналската армия, и повика при себе си полевия командир на ускутските части.

— Изчакайте десет минути, преди да нападнете.

Подчиненият му възрази нетърпеливо, но бе прекъснат непреклонно.

— Стойте по-назад! — отново заповяда Аспераманка. Посочи с черната си ръкавица брибарците, които стреляха непрекъснато, докато напредваха по бойното поле. — Нека им пуснат малко кръв.

Напоследък Брибар оспорваше върховенството на Ушкутошк сред северните народи. В момента брибарските пехотинци бяха въвлечени в отчаяна ръкопашна схватка с противника. Мнозина загинаха, но ускутският отряд не бързаше да се притече на помощ.

Войниците от Шивенинк влязоха в боя без колебания. Слабонаселената страна бе известна като най-мирната сред северняците. Там се намираше Великото колело на Харнабхар, една светиня. Жителите на Шивенинк рядко се прочуваха в битките.

Смесеният ескадрон от кавалерия и фагори беше под командването на Лутерин Шокерандит. Държеше се достойно, забелязваха го дори сред многобройните ярки характери в тази армия.

Сега Шокерандит беше на тринадесет години и три десети. Преди повече от година се бе сбогувал с бъдещата си съпруга Инсил, за да потегли към Ашкитош и воинския си дълг.

Армейското обучение му помогна да се отърве и от последните остатъци излишна плът, натрупана по време на болестта. Отново стана строен младеж със забележително изправена стойка, но в държанието му се смесваха самохвалство и колебание. Тези две противоречащи си черти на поведението му издаваха несигурността, която би желал да прикрие от околните.

Намираха се хора, които твърдяха, че младият Шокерандит е получил чин младши лейтенант единствено защото баща му беше Пазител на Колелото. Дори неговият приятел Умат Есикананзи, също младши лейтенант, си позволяваше гласно да се чуди как ли ще се прояви Лутерин в първата си битка. В обноските на младежа още тегнеше сянката на мъртвия му брат, която лесно можеше да го отчужди от приятелите му. Но възседнал своя йелк, той беше самото въплъщение на увереността.

Бе оставил косата си да порасне. Очите му гледаха ясно от измършавялото лице, което му придаваше прилика с орел. Яздеше по-скоро като провинциален господар, отколкото като войник. Подканяше хората от своя ескадрон да побързат и вълнението, изопнало чертите му, го правеше водач, когото си струваше да следват в сблъсъка.

Когато подкара ездитното си животно към решителното сражение за моста, мина достатъчно близо до Аспераманка и дочу думите на главнокомандващия: „Нека им пуснат малко кръв“.

Това коварство го разтърси по-силно от пискливия звук на сигналната тръба. Пришпори своя йелк и вдигна юмрук.

— Нападай! — изрева той на ескадрона си.