Брайън Олдис - Хеликония. Зима

Преобладаваше нагласата да унищожат Истуриача колкото може по-бързо, при това без излишни рискове. После всички щяха да се завърнат в сигурността на родните си страни.

Но Баталикс, по-бледото слънце, отново се издигаше, за да разкрие пред очите им зловеща намеса в предстоящите събития.

От север към тях се придвижваше сиборналска армия.

Бандал Ейт Лал скочи на най-близката каруца и се взря през далекогледа в далечните редици на врага, все още смътно различими в бледата утринна светлина. Извика първия попаднал пред погледа му вестоносец.

— Веднага отиди при главния маршал и го накарай да се размърда — на всяка цена! Внуши му, че нашата армия трябва незабавно да смаже съпротивата на Истуриача, преди да ни връхлетят вражеските подкрепления.

Селището Истуриача се намираше в южния край на големия Чалски провлак, свързващ екваториалния континент Кампанлат със Сиборнал. Източната половина на Чалс се заемаше от неговия планински гръбнак. Преминаването от единия континент в другия включваше и пътуване през сухите степи, лишени от дъжд именно от планините, изцеждащи влагата от въздушните потоци.

В тези тревисти равнини нямаше място за смесеното земеделие, с каквото бяха свикнали кампанлатците, следователно тук нямаше място и за техните богове. Каквото и да се появеше от този ветровит и студен район, то не вещаеше нищо добро за Дивашкия континент.

Свежият утринен вятър разпръсна мъглата и нападателите вече можеха да преброят настъпващите към тях колони. Движеха се по криволичещите пътеки край реката, по които и пастирите прекараха стадото си предния ден. Птиците, реещи се над пановалските войски, можеха по въздушните течения само след няколко минути да се озоват над сиборналската армия.

Болният маршал изкрета от палатката, хванат под ръка от свои помощници, и насочи погледа си на север. Студеният вятър изтръгваше сълзи от очите му. Възрастният мъж ги триеше разсеяно, докато се вглеждаше в наближаващия враг. После дрезгаво прошепна заповеди на мрачния си адютант.

Най-отличителното свойство на настъпващия противник беше желязната дисциплина, каквато човек не би могъл да срещне сред армиите на Дивашкия континент. Сиборналската кавалерия напредваше равномерно, за да пази фланговете на пехотата. Множество впрягове теглеха оръдията, а каруците с боеприпаси се стараеха да не изостават от артилерията. Отзад трополяха обозите и полевите кухни. Още и още колони изникваха в сивата далечина и се виеха на юг, сякаш за да наподобят капризите на речното корито. Сред разтревожените бойци от Кампанлат нито един не се чудеше откъде идваха тези колони или какви бяха намеренията им.

Адютантът на стария маршал издаде първата заповед. Независимо от вярата си бойните и спомагателните части трябваше да отправят молитви за победата на Кампанлат в предстоящото сражение. За това занимание бяха отделени четири минути.

Някога Пановал бе не само голяма страна, но и могъща религиозна сила и думата на нейния Ц’сар се чуваше почти из целия континент, а понякога съседните държави се превръщаха в покорни изпълнители на волята му. Обаче, четиристотин седемдесет и осем години преди стълкновението при Истуриача, Великият бог Акханаба бе унищожен в двубой, превърнал се в легенда. Богът бе напуснал този свят сред изригналите пламъци, като отнесъл със себе си краля на Олдорандо и последния Ц’сар Киландар IX.

Следствие от това бе раздробяването на религиите в хаос от всевъзможни изповедания с малобройни последователи. Затова и сега, през 1308 година от сиборналския календар, на север наричаха Пановал Страната на хилядата култове. Животът на нейните обитатели бе станал по-неуютен, по-изпълнен с несигурност. Всички дребни божества бяха призовани в този решителен час, всеки кампанлатски воин се молеше за собственото си оцеляване.

Раздадоха на бойците чашки с изгарящо гърлото питие. Офицерите се заеха да вдъхновяват хората си за битката. По цялото поле зазвуча продраният тръбен сигнал „Батальони в готовност“. Заповедта беше да нападнат незабавно селището Истуриача и да смажат съпротивата, преди да пристигнат подкрепленията. Една бригада стрелци веднага се устреми към моста и започна да се прехвърля на отсрещния бряг, колкото и упорито да я засипваха с оръдеен огън противниците.

Сред мобилизираните кампанлатци имаше цели семейства, които не се деляха и в този час. Мъжете, понесли пушките си, бяха следвани от жени, понесли деца, на които тепърва никнеха зъби. Тропотът на ботуши и дрънченето на щикове се съпровождаше от тракането на тигани, както по-късно пищенето на наскоро отбитите кърмачета щеше да се смеси с виковете на ранените. Всички заедно газеха тревата и старите кости по полето.