Брайън Олдис: Хеликония. Зима

— Добре дошли! — подвикваха стражите. — Какво видяхте на север? Армията движи ли се насам?

Шестимата мъже вкараха стадото в приготвените за арангите кошари.

Каменните къщи и хамбари на селището бяха наредени така, че служеха за външни укрепления. Самите стопанства, където се отглеждаха животните и житните растения, бяха разположени по-навътре. В главината на колелото пръстен от приличащи на казарми здания обкръжаваше висока църква. Пастирите се смесиха със забързаната тълпа по улиците и отидоха в една от централните постройки да се освежат след прехода през степта.

На юг от моста равнината имаше по-разнообразен релеф. Срещаха се единични дървета — признак за по-обилни валежи. Земята сякаш беше поръсена с бели петна, отдалеч приличащи на разпаднал се варовик. Но отблизо личеше, че това са кости. Почти нямаше парчета, по-дълги от десетина сантиметра. Някой зъб или челюст подсказваше, че това са останки от хора и фагори. Тези свидетелства за отдавнашни битки бяха разпръснати на много километри нашир и надлъж из полето.

През покоя на това печално място един мъж, възседнал йелк, доближаваше моста от юг. Малко по-назад го следваха още двама. Всички носеха униформи и армейско снаряжение.

Водачът беше дребен човек със сякаш изсечено лице. Спря ездитното си животно много преди да стигне до моста и слезе. Отведе йелка в една падинка и го върза за дънера на ниско дърво с плоска трънлива корона. След това пак се покатери по склона и започна да наблюдава с далекоглед вражеското селище.

Другите двама скоро се присъединиха към него. Скочиха от йелките си и ги вързаха за корените на мъртъв раджабарал. Като старши офицери не пожелаха да застанат до съгледвача.

— Ето я Истуриача — обърна се той към тях.

Но офицерите разговаряха само помежду си. Те също си послужиха с далекоглед и тихо обсъждаха видяното.

Единият, който беше артилерийски експерт, остана на наблюдателния пост. Другият и съгледвачът препуснаха обратно към армията, настъпваща от юг.

Денят отминаваше полека. Монотонните очертания на равнината започнаха да се изпълват с колони мъже — някои ездачи, повечето пешаци — и оръдия, каруци и други неизбежни принадлежности на войната. Йелки или не толкова издръжливи хокснита теглеха каруците. Подредените колони от стегнато стъпващи войници бяха в очебиен контраст с обозите и тълпите от жени и тилови служби, които се придвижваха хаотично. Над някои от военните части се развяваха знамената на Пановал, над други — флагове с религиозни символи.

Още по-назад се влачеха лазаретите и каруците на полевите кухни с припасите. Много други бяха натоварени с фураж за животните в този наказателен поход.

Макар хилядите хора да представляваха колелца във военната машина, всеки от тях преживяваше отделни случки и възприемаше това мащабно начинание през ограниченията на възгледите и предразсъдъците си.

Нещо подобно се случи и с артилерийския офицер, който чакаше до своя вързан йелк. Лежеше, без да издава звук, и се взираше напред, но цвиленето на животното го накара да обърне глава. Четири дребни същества, на ръст едва до гърдите на мъжа, се прокрадваха към йелка. Явно не бяха забелязали офицера, защото се измъкнаха от дупка в пръстта до основата на разцепеното дърво.

Общо взето, бяха човекоподобни с тънките си крака и дълги ръце. Бяха покрити със светлокафява козина, по-дълга по ръцете и почти скриваща осемпръстите им длани. Муцуните им смътно приличаха на кучешки.

— Нондади! — кресна офицерът.

Разпозна ги мигновено, макар досега да ги бе виждал само пленени. Йелкът се мяташе ужасен. Първите двама нондади се хвърлиха към гърлото на животното и мъжът насочи към тях двуцевния си пистолет, но в същия миг застина.

Още една глава се подаде между древните корени. Притежателят й се напъна да освободи раменете си и се надигна, отърси пръстта от гъстата си козина, после изсумтя.

Фагорът изглеждаше твърде едър до дребните нондади. Неговата грамадна глава с формата на кутия бе увенчана с изящни, извити назад рога. Когато се показа от дупката на нондадите, навъсеното му биволско лице се заоглежда наляво-надясно и очите му светнаха, забелязвайки притаилия се офицер. Само за миг се смръзна неподвижно, едното му ухо трепна и страшната твар се хвърли към мъжа с главата напред.

Артилерийският офицер се претърколи по гръб, хвана здраво с двете си ръце дръжката на пистолета и изпразни двете цеви едновременно в търбуха на фагора. По козината му се пръсна назъбена звезда от златиста кръв. Но двурогият нападател не спря. Грозната му паст се отвори и откри жълти зъби като лопати. Мъжът се изправи със скок и в този миг фагорът го връхлетя. Груби трипръсти длани се вкопчиха в тялото му.