Брайън Олдис: Хеликония. Зима

Едва когато се връщаше унило към селския път, оставил хокснито да го носи ходом, започна да се досеща, че Инсил нарочно бе подготвила твърде навременната намеса на своя брат. Вместо да тръгне към дома си, той свърна надясно към селото, за да пийне в кръчмата.

Баталикс клонеше към залез, когато Лутерин се насочи към звучащите вече наблизо печални удари на камбаната в имението Шокерандит. Валеше сняг. Не виждаше никого наоколо из този посивял свят.

В кръчмата хората само си подхвърляха шеги или се оплакваха от новите ограничения, налагани от Олигарха — например полицейския час. Умножаващите се правила трябваше да подготвят човешките общности из целия Сиборнал за предстоящите изпитания.

Речта на селяните беше изпъстрена с пошлости и Лутерин ги презираше. Неговият баща никога не би говорил така… поне не и пред единствения си жив син.

В дългото преддверие газовите лампи бяха запалени. Докато младежът разкопчаваше колана с личното си звънче, дойде един роб с известието, че секретарят на баща му би желал да говори с него.

— А къде е баща ми? — наежено попита Лутерин.

— Пазителят Шокерандит напусна имението, господарю.

Ядосаният Лутерин изтича нагоре по стълбата и блъсна рязко вратата към стаята на секретаря, който беше открай време член на домакинството. С клюнестия си нос, изопнатите като по линия вежди, ниското чело и щръкналата нагоре коса този мъж наподобяваше гарван. А тясната, облицована с дърво стая, в която от дупките на стените се подаваха свити на руло тайни документи, беше неговото гнездо. Оттук потайният гарван се взираше в множество секретни замисли, недостъпни за ума на младежа.

— Господарю Лутерин, вашият баща тръгна на лов — обяви лукавият служител, а в гласа му умело се съчетаваха почит и укор. — Тъй като не бе възможно да ви открием, той се видя принуден да потегли, без да се сбогувате.

— Но защо не е поискал да тръгна с него? Знае колко обичам лова! Може би ще успея да го настигна. Накъде потегли с придружителите си?

— Повери ми това послание, предназначено за вас. Вероятно ще е по-благоразумно да го прочетете, преди да препуснете слепешката по следите на баща си.

Секретарят му подаде голям плик. Лутерин го изтръгна от пръстите му, свити като нокти на хищна птица. Разкъса хартията и прочете какво бе написала на листа бащината му ръка, едро и старателно:

„Сине Лутерин,

Някой ден е възможно ти да бъдеш определен за Пазител на Колелото на мое място. Както ти е известно, този пост съчетава изпълнението и на светски, и на религиозни задължения.

Когато ти се роди, отнесохме те в Ривенджк, за да бъдеш благословен от Върховния отец на Църквата на страшния покой. Вярвам, че това даде тласък на свързаните с божеството черти от характера ти. Ти се показа покорен син, от когото мога да бъда доволен.

Време е вече да укрепим и светското у тебе. За твоя покоен брат бе отреден армейски чин, какъвто се дава на старшите синове според традицията. Такава служба подобава и на тебе, особено когато в широкия свят (за който ти не знаеш нищо засега) назряват решителни за Сиборнал събития.

За целта оставих определена парична сума на своя секретар. Той ще ти я предаде. Ти ще потеглиш към Ашкитош, главния град на нашия горд континент, и ще се запишеш на армейска служба с чин младши лейтенант. Трябва да се явиш при архиепископ-командира Аспераманка, комуто вече е съобщено за тебе.

Разпоредих се в твоя чест да бъде устроено музикално представление, с което да бъде отбелязано заминаването ти.

Поеми по пътя си, без да се бавиш, и умножи славата на родовото ни име.

В бузите на Лутерин нахлу топлина, докато вкусваше похвалите, каквито иначе чуваше рядко. Значи неговият баща беше доволен от сина си въпреки всичките му недостатъци! И дори е заповядал да има музикално представление в чест на заминаването му!

Но сиянието на щастието помръкна малко, щом осъзна, че главата на семейството нямаше да присъства лично на церемонията. Все едно. На Лутерин му предстоеше да стане войник, а значи и да изпълнява каквото му наредят. Щеше наистина да заслужи бащината си гордост.

Кой знае, може би дори Инсил щеше да омекне, когато го види в блясъка на славата…

Представлението се състоя в тържествената зала на имението Шокерандит, вечерта преди Лутерин да потегли на юг.

Величави персонажи в пищни костюми изпълняваха заучените си роли под звуците на сериозна музика. Играеха позната на всички история за невинността и злодейството, за алчността и криволичещите пътеки, по които съдбата водеше хората. На някои от действащите лица тя отреждаше злини, на други благоденствие. Всичко се извършваше по закон, далеч по-велик от човешката справедливост. А музикантите, свели в усърдие лицата си над струните, подчертаваха с хармония математическата строгост, властваща в отношенията между хората.