Брайън Олдис - Хеликония. Зима

Щом се озова пред нея, Лутерин пак потъна в мълчаливия заговор помежду им, в сложната дразнеща плетеница от недоволство и капризи, с която Инсил се обвиваше.

— Лутерин, както виждам, вече можеш да се крепиш на двата си крака. Като предан бъдещ съпруг първо си се препотил и вмирисал на хоксни, а после си дошъл да ми поднесеш почитанията си. Да, доста си се закръглил, докато се излежаваше, поне в корема и хълбоците.

Тя отблъсна с каната опита му да я прегърне. Младежът се задоволи да я прихване през тъничкото кръстче, когато тя го поведе нагоре по грамадната стълба, още по-мрачна с потъмнелите портрети на мъртвите членове на рода Есикананзи, сякаш живописците и времето ги бяха смразили в покой, подобно на фагори.

— Сил, стига си ме дразнила. Скоро ще смъкна тези тлъстини. Чудесно е отново да съм здрав!

Нейното звънче се обаждаше тихичко на всяка крачка.

— Майка ми е толкова болнава, вечно нещо я мъчи! А и аз съм кльощава от болест, не от здраве. Имаш късмет, че дойде, когато моите досадни родители и не по-малко досадни братя, включително и твоят приятел Умат, присъстват на някаква скучна церемония. И вече си мислиш, че би могъл да ме вземеш насила, нали? Сигурно подозираш, че съм се въргаляла в сеното с конярите, докато ти проспа цяла година.

Свърнаха по коридор, където дъските скърцаха под протрити мадиски килими. Тя беше толкова близо, но изглеждаше призрачна в лъчите, едва процеждащи се през затворените капаци на прозорците.

— Инсил, защо измъчваш така сърцето ми? Нали знаеш, че е твое?

— Искам не сърцето ти, а твоята душа — засмя се момичето. — Дръж се по-твърдо. Удари ме, както прави баща ми. Защо пък не? Не е ли наказанието в основата на всичко?

— Наказанието ли? — разпали се Лутерин. — Чуй ме — ще се оженим и ще те направя щастлива. Ще идваш с мен на лов. Никога няма да се разделяме. Ще бродим из горите…

— Знаеш, че стаите са ми къде по-приятни от горите.

Тя спря с ръка върху дръжката на вратата и се усмихна предизвикателно, изпъчила насреща му плоските си гърди под закриващите ги слоеве лен и дантели.

— Сил, навън хората се чувстват по-добре. Не ми се смей! Защо ме правиш на глупак? Знам за страданието не по-малко от тебе. Цяла малка година неподвижен в леглото — не е ли това сред най-лошите наказания, които човек може да си представи?

Инсил докосна брадичката му с пръст, после го плъзна към устните му.

— Ти извади късмет с тази парализа. Не ти се налагаше да живееш под игото на нашите родители, в тази потискаща ни общност. Ето например ти бе принуден да се сношаваш с жените на нечовеци, за да търсиш облекчение… — Тя се усмихна на изчервеното му от смущение лице и продължи с най-милия си глас: — Нима не си способен да вникнеш в собственото си страдание? Често си ме обвинявал, че не те обичам и може да е вярно, но нима не съм по-загрижена за тебе, отколкото си самият ти?

— За какво говориш, Инсил?

Как го измъчваха тези разговори!

— Баща ти вкъщи ли си е или отиде на лов?

— Вкъщи е.

— Доколкото си спомням, само два дни, след като той се върна от лов, твоят брат се самоуби. Но защо Фейвин реши да сложи край на живота си? Предполагам, че е знаел нещо, което ти отказваш да научиш.

Без да отмести мрачния си поглед от очите му, тя бутна вратата и слънчевата светлина ги обля, застанали пред прага — свързани от обща тайна, но толкова различни. Лутерин я сграбчи и неспокойно си каза, че Инсил му е нужна повече от всякога… И повече от всякога е пълна със загадки.

— Какво е знаел Фейвин? И какво би трябвало да науча аз?

Ясен знак за властта й над него беше, че той все я питаше за нещо.

— Каквото и да е било, точно то те накара да избягаш в скривалището на своята парализа… а не самата смърт на брат ти, в което всички се преструват, че вярват.

Тя беше на дванадесет години и една десета, почти дете, но напрежението в жестовете й придаваше вид на много по-възрастна жена. Сега вдигна едната си вежда, щом видя как го е озадачила. Лутерин влезе след нея в стаята. Искаше да й зададе още въпроси, но не намираше думи.

— Инсил, а ти откъде знаеш всичко това? Само си измисляш, за да си придадеш важност. Нали все си затворена в тези стаи…

Момичето остави каната на една маса до китка бели цветя, които явно бе набрала по-рано през деня. Пръснатите върху полираната повърхност цветчета сякаш се отразяваха в запотено огледало.

Тя промълви по-скоро на себе си:

— Опитвам се да те науча как да не се превърнеш в подобие на останалите мъже наоколо…