Брайън Олдис - Хеликония. Зима

Акордите внушаваха сурово съчувствие, откриващо пред мисления взор на зрителите хоризонти, несравнимо по-широки от обичайния оптимизъм или неговата противоположност. В лайтмотивите на жената, принудена да се отдаде на ненавистния управник и на мъжа, неспособен да потисне низките си страсти, по-музикалните сред публиката долавяха предопределеността, според която и най-силните духом не преставаха да бъдат части от цялото, както отделните звуци образуваха висша хармония. Стилизираните костюми и гримът на актьорите усилваха впечатлението.

Някои от тях получаваха вежливите ръкопляскания на зрителите, други бяха изтърпявани без особено удоволствие. Всички бяха научили добре ролите си, но в никакъв случай не представяха героите еднакво пленително — държавници, членове на благороднически фамилии, духовници, алегорични фигури на фагори и чудовища заедно с превъплъщенията на Любовта, Омразата, Злото, Страстта, Страха и Непорочността. Изиграваха отредените им роли и се оттегляха.

Накрая сцената се опразни. Мракът зае мястото си в залата. Отзвучаха последните акорди.

Но драмата на Лутерин Шокерандит тепърва започваше.

Природата на тревата беше такава, че продължаваше да никне въпреки усилията на вятъра. Полягаше под напора му. А корените се разпростираха в почвата, крепяха я на мястото й и не позволяваха на други растения да намерят убежище и пристан в нея. Защото тревата беше тук отколе. По-скоро вятърът беше нова стихия… както и леденият му дъх.

Мощните повеи от север тласкаха облаците, нашарили надвисналото небе в черно и сиво. Още над далечните планини те изсипваха товара си от дъжд и сняг. А на степите на Чалс носеха само мрачина, сякаш огледално отражение на еднообразната местност.

Поредица плитки долини преминаваха една в друга, без да се различават почти по нищо. Само тук-там из тревата човек можеше да зърне някакво ярко петно. Сред някои скупчени туфи се криеха дребни жълти цветчета, които вятърът диплеше на вълни като разрошената козина на полегнало животно. Единствените ориентири наоколо бяха каменните колони, отбелязващи земните октави. От южната страна на някои от тях растяха жълти и сиви лишеи.

Само остър поглед би забелязал пътечките в тревата, използвани от животинки, които щъкаха насам-натам нощем или в здрачните часове, когато само едно от двете слънца беше над хоризонта. Самотни орли, реещи се с неподвижни криле, веднага подсказваха на наблюдателя защо през деня няма никакво движение. Най-широка следа в степите бе проправила реката, носеща се на юг, към далечното море. Дълбоките, мудни води като че се бяха съсирили. В тях се отразяваше дрипавото небе.

През тази неприветлива земя минаваше стадо аранги, идващо от север. Тези дългокраки подобия на кози следваха досадните извивки на речното корито. Кучета с извити рога ги пазеха да не се разпръскват. А на свой ред шестима мъже, яхнали хокснита, надзираваха усърдните си асокини, като ту се отпускаха върху гърбовете на животните, ту се изправяха на стремената, за да дадат отдих на схванатите си мускули. Всички бяха облечени в кожи, пристегнати около телата им с върви.

Мъжете често се озъртаха назад, сякаш се бояха от преследвачи. Неуморно подканяха рогатите асокини с викове и подсвиркване. Сигналите се разнасяха надалеч в равнината въпреки блеенето на арангите. Колкото и да се оглеждаха пастирите, мрачният северен хоризонт си оставаше пуст.

Пред тях в една от гънките на реката се появиха руини от някакво селище — разпръснати каменни постройки без покриви. От една по-голяма сграда бе останала само черупката на стените. Възползвали се от преградата срещу вятъра, жилави растения избуяваха около основите и надничаха през дупките на прозорците.

Пастирите накараха стадото да заобиколи останките отдалеч, защото се страхуваха от зараза. Няколко километра по-нататък един широк завой на реката служеше за граница, оспорвана от векове, а може би и откакто имаше хора по тези земи. Тук започваше областта, наричана Хазиз — най-северната част от северните равнини на Кампанлат. Кучетата подкараха арангите покрай брега, където личеше отдавна утъпкана пътека, и ги принудиха да се подредят в колона — муцуната на всяко животно почти опираше опашката на предното.

След време стигнаха до широк и очевидно здрав мост, чиито два свода се прехвърляха над шибаната от вятъра вода. Пастирите свиреха пронизително и асокините пак събраха стадото накуп, като не позволиха на нито един аранг да се отклони към моста. На около два-три километра от моста на северния бряг се виждаше укрепено селище, построено във формата на колело. Името му беше Истуриача. Оттам прозвуча рог и пастирите разбраха, че са били забелязани. Въоръжени мъже и черни сиборналски оръдия пазеха по външния отбранителен периметър.