Брайън Олдис - Хеликония. Зима

Подготовката за пиршеството започна още докато наблизо погребваха мъртвите в набързо осветено парче земя. Гробовете бяха изкопани в широка плитка падина, а уханието на гозбите се разнасяше над труповете.

Жителите на Истуриача се занимаваха с всичко това, а армията с удоволствие се отдаде на отдих и безделие. Обучените на военно дело фагори се проснаха до хората. Беше ден за жадуван сън, за превързване на рани, за поправки на униформи, ботуши и хамути. Скоро щяха да потеглят по обратния път. Не можеха да останат в Истуриача. Храната не би стигнала за една бездейна армия.

Към края на деня димът от огньовете и миризмата на печено месо надделяха над гъстата воня на бойното поле. Бяха отправени благодарствени псалми към Неживеещия бог. Звучащата в мъжките гласове искреност насълзи очите на някои от местните жени, чийто живот бе спасен от същите хора, отдали се на молитва. Ако пановалците бяха победили, жените биха могли да очакват само насилия и унизителен плен.

Доскоро затворени за по-безопасно в църквата на Страшния покой, сега децата лудуваха на воля. Техните весели викове разведриха малко вечерта. Хлапетата се провираха между войниците и се кискаха на опитите им да се напият със слабоватата бира на Истуриача.

Пиршеството започна според поличбите, когато здрачът обсеби света. Печените на шиш аранги бяха нападнати и не след дълго от животните останаха само оглозганите кости — още една достойна победа на армията.

Тогава трима старейшини от съвета на селището пристъпиха тържествено към архиепископ-командира и му се поклониха. Нямаше ръкостискания, защото сиборналците от висшите слоеве не одобряваха телесния допир с по-нископоставените.

Старейшините изразиха благодарността си към Аспераманка за спасяването на Истуриача и най-важният от тях започна официално:

— Достопочтени господине, както разбирате, сега ние се оказахме последното от южните селища на Сиборнал. Доскоро имаше и други навътре в Кампанлат, но бяха унищожени от жителите на Дивашкия континент. Преди вашата армия да ни (трябва да ни) напусне, умоляваме ви от името на всички в Истуриача да оставите при нас силен гарнизон, за да не (може) да ни сполети съдбата на нашите съседи.

Косите им бяха сиви и оредели. Носовете им блестяха в светлината на маслените фитили. Говореха на възвишено наречие, претоварено от неопределими времена като минало продължително, бъдещо принудително, неизбежно-подчинително. Архиепископ-командирът им отговаряше в същия стил, като отбягваше да среща погледите им.

— Почитаеми господа, съмнявам се дали бихте могли (ще можете) да изхранвате хората, които искате от мен. Ето, в лятото на малката година сме, времето е меко и приятно, но доколкото разбирам, реколтата ви е оскъдна, а и добитъкът ви изглежда недохранен.

Между веждите на Аспераманка отново натежа облакът на гнева. Старейшините се спогледаха и заговориха едновременно.

— Мощта на Пановал отново ще се стовари върху нас!

— Ние се молихме (молим се, ще се молим) за по-добри времена!

— Без гарнизон, който да ни пази, ние (непременно) ще загинем!

Може би именно примиренческото наклонение в тази фраза накара Аспераманка да се озъби зло. Правоъгълното му лице сякаш се стесни още повече. Стисна устни и заби поглед в плота на масата. Кимаше, като че сключваше някакво лукаво споразумение със самия себе си.

Бе накарал младия Шокерандит да заеме почетното място до него, така че част от славата на лейтенанта да се отрази и върху главнокомандващия. Сега се обърна към Лутерин с въпрос:

— Какво бихте отговорил (решил да отговорите) на молбата на тези старейшини — на това наречие или с най-прости думи?

Шокерандит долови опасността, прикрита във въпроса.

— Господарю, тъй като молбата изричат не само тези три усти, но и всички жители на Истуриача, за мен е непосилно да отговоря. Само вашият опит би помогнал в намирането на верния отговор.

Архиепископ-командирът отметна глава назад и се загледа в носещите греди на тавана, после се почеса по брадичката.

— Да, би могло да се каже, че е редно аз да отговоря от името на Олигархията. Но, от друга страна, ще си позволя да отбележа, че Бог вече е произнесъл решението си. Неживеещият ми разкри, че е невъзможно да се поддържа и отбранява това селище, нито дори другите, разположени на север оттук.

— Господарю…

Една от триъгълните вежди на ръбестото лице се вдигна срещу старейшините.

— Реколтата намалява година след година въпреки всичките ви молитви. Това е всеизвестно. Някога в южните ни селища са отглеждали грозде. Сега неуморният ви труд не стига дори за достатъчно ечемик и плесенясали картофи. Истуриача вече не е гордост, а тежко бреме за нас. Най-добре ще е да изоставим селището. Всеки трябва да напусне, когато и армията потегли след два дни. Няма друг начин да се спасите от глада или от потисничеството на Пановал.