Брайън Олдис - Хеликония. Зима

Наложи се двама от старейшините да подкрепят третия, който едва не припадна. Настана смут сред всички, дочули разговора. Една жена се втурна към архиепископ-командира и обгърна с ръце изцапаните му ботуши. Захленчи, че и тя, и сестрите й се родили в Истуриача, немислимо било да изоставят дома си.

Аспераманка се изправи и потропа по масата, за да въдвори тишина.

— Нека да е ясно на всички ви — моят сан ми дава правото… не, задължава ме да говоря от името и на църквата, и на държавата. Не бива да се залъгваме. Ние сме практични и делови хора, затова съм уверен, че ще приемете със смирение думите ми. Нашият Господ, съществувал преди всяко живо същество и средоточие на всеки живот, е постлал камениста пътека пред нашето поколение. Така да бъде. Трябва да вървим по нея с радост, защото такава е волята му. Храбрата армия, чиято победа чествате тази вечер, тези смели представители на всичките ни прославени народи трябва да се върнат на север почти незабавно. Ако не се движим, ще изпитваме недостиг от фураж за животните. А останем ли в Истуриача, ще навлечем глад и на вас. Вие сте стопани и разбирате какво означава това. Такива са божиите и природните закони. Първоначалното ни намерение беше да напреднем в Пановал и да го завладеем. Такъв дълг ни бе възложен от Олигарха. Вместо това принуден съм да дам заповед за връщане. Ще тръгнем след два дни, нито повече, нито по-малко.

Един старейшина се осмели да попита:

— Ваша светлост, защо изведнъж променихте плановете си? Нали победихте врага?

Правоъгълното лице успя да изобрази водоравна усмивка. Мазните лица наоколо лъщяха в светлината на пламъците, хората очакваха с трепет думите му, а той проточи мълчанието с усета на опитен проповедник.

— Да, ние победихме благодарение на Неживеещия, но бъдещето не е на наша страна. Самата история е против нас. Южните селища, където се надявахме да намерим подкрепа и припаси, вече са унищожени от свирепия враг. А климатът се влошава по-бързо от предвижданията ни. Виждате колко ниско над хоризонта виси Фрейър напоследък. Според мен онова свърталище на езичници Пановал е разположено твърде далеч оттук, за да го победим, но достатъчно близо, за да срещнем там гибелта си. Продължим ли похода си, никой от нас няма да се завърне жив. А Дебелата смърт се разпространява от юг. И сега имаме предостатъчно болни. Дори най-храбрият воин се бои от Дебелата смърт. Никой не влиза в битка с такъв спътник до себе си. Затова ще се преклоним пред природата и ще се върнем у дома да поднесем известието за победата на Олигархията. Както вече казах, потегляме след петдесет часа. Призовавам жителите на Истуриача да се възползват добре от оставащото им време. Изтече ли, които семейства са решили да се върнат в Сиборнал с нас — добре дошли са, армията ще ги охранява по пътя. Които пък решат да останат и да умрат в Истуриача — тяхна воля. Сиборнал няма (не може) да се върне тук. Каквото и да решите, имате петдесет часа за това и Бог да ви благослови.

Повечето от двете хиляди мъже, жени и деца бяха родени тук. Познаваха само суровия живот на селския стопанин под безкрайното небе. Страхуваха се да изоставят домовете си, пътуването през степите към Сиборнал ги изпълваше с ужас, а и имаха опасения как ще бъдат посрещнати там.

Въпреки това, когато старейшините обявиха новината пред събралите се в църквата заселници, повечето решиха да тръгнат. Откакто се помнеха, времето ставаше по-неблагоприятно с всяка малка година. И все по-трудно поддържаха връзка с родните земи на север, а заплахата от юг нарастваше.

Във военния лагер се чуваха сълзливите им оплаквания. За местните хора необходимостта да вземат подобно решение означаваше края на света. Бяха принудени да се откажат от всичко, за което се бяха трудили упорито.

Още с изгрева на Баталикс изпратиха робите в нивите, за да приберат каквото могат от реколтата, а домакинствата стягаха вещите си за път. Имаше и сбивания между избралите изселването и малката групичка, решила да остане независимо от опасностите. Оставащите крещяха, че трябвало да не им отнемат поне онова, което ще родят нивите.

Пратените да ожънат ечемика роби се деляха на три групи. Имаше фагори с отрязани рога, които заемаха средното положение между прислуга и товарни добичета. Имаше и хора. Сред робите се срещаха и нечовеци — повечето мадиси и рядко по някой дриат. Но всички бяха смятани за нищожества. Робите принадлежаха към прослойката на мъртвите за обществото същества.