Брайън Олдис - Хеликония. Зима

Макар офицерите — като се започнеше със самия Аспераманка — да говореха непрекъснато за победата, несигурността в очакващото света бъдеще, неизбежното и постепенно превръщане на нещата в техните противоположности ги караше да виждат победата си по-скоро като поражение — нямаха с какво да се похвалят, освен с пресните белези, със списъка на загиналите и с това, че водеха още хора, които трябваше да бъдат нахранени.

И за да ги хвърли в още по-мрачните дълбини на унинието, Дебелата смърт присъстваше неизменно сред тях, не изоставаше дори от най-бързите отряди.

През пролетта на Голямата година се появяваше костната треска, прочистваше безжалостно населението и превръщаше оцелелите в мършави, покрити с кожа скелети. През есента идваше ред на Дебелата смърт, която също изтребваше мнозина, но преобразяваше човеците в по-набита, тантуреста форма. Всички разбираха и приемаха с примирение това. Но и единствената дума „зараза“ беше достатъчна да пробуди страха. В такива времена никой не се доверяваше дори на човека до себе си.

На четвъртия ден авангардът се натъкна на единия от двамата вестоносци, които Шокерандит изпрати напред. Трупът лежеше с лицето надолу в долчинка, оглозган може би от диви зверове.

Войниците оставиха широк кръг от празно пространство около тялото, но сякаш не можеха да откъснат погледи от него. Повикаха Аспераманка и той също задълго се вторачи в ужасната гледка. После се обърна към лейтенанта.

— Това безмълвно присъствие не изостава. Няма съмнение, че фагорите пренасят сполетялата ни напаст. Така Неживеещият ни наказва за снизхождението ни към тях. Единственият начин да заслужим опрощение е да избием всички двуроги, които вървят с нас.

— Нима не се наситихме на смърт, ваша светлост? Не е ли достатъчно да ги прогоним в дивата пустош?

— За да се размножават и да набират сили? И после да се опълчат срещу нас? Млади ми храбрецо, оставете ме аз да се занимавам с онова, което е само моя отговорност. — Издълженото лице на командира се намръщи свирепо. — Повече от всякога е необходимо да изпратим бърза вест на Олигарха. Трябва да бъдем посрещнати и да получим помощ възможно най-скоро. Възлагам лично на вас да изберете доверен спътник и да отнесете моето послание в Кориантура, за да бъде предадено по-нататък и да стигне до Олигарха. Ще изпълните ли поръчението ми?

Лутерин заби поглед в земята, както често правеше, ако му се наложеше да застане лице в лице с баща си. Беше свикнал да изпълнява заповеди.

— Мога да тръгна след не повече от час, господине.

Вечно тлеещият гняв под веждите на Аспераманка като че лумна с нова сила, докато архиепископ-командирът се взираше изпитателно в своя подчинен.

— Лейтенант Лутерин Шокерандит, по пътя бихте могъл да помислите дали не ви спасявам живота, като ви възлагам това поръчение. Но пък възможно е да препускате без отдих само за да откриете, че безмълвното присъствие вече ни е изпреварило и се е настанило в Кориантура.

Очерта с показалец знака на Колелото пред челото си и обърна гръб на младежа.

Кориантура беше град на богатство и великолепие. Подовете на неговите дворци бяха инкрустирани със злато, куполите на домовете за удоволствия — покрити с порцелан.

Главната църква на Страшния покой, намираща се в центъра до кейовете, които бяха източник на благополучието в този град, се отличаваше с твърде пищния си лукс, напълно чужд за духа на един суров бог. „В Ашкитош нямат представа от красота“, обичаха да повтарят хората от тукашното паство.

Дори в по-бедняшките квартали, простиращи се към подножието на хълмовете, се срещаха архитектурни детайли, привличащи погледа. Пристрастието към орнаментите и украсите сякаш бе проява на погнуса от иначе властващата тук немотия и се проявяваше ту в неочаквано изискана арка, ту в донякъде неуместно фонтанче в някой вътрешен двор, ту в редица балкони от ковано желязо, разведряващи еднообразието.

Несъмнено, Кориантура също страдаше от ширещите се навсякъде неравенство в богатството и различия във възгледите. Това проличаваше в отношението към лавината от обяви, които печатниците на Олигархията бълваха напоследък, сякаш се мъчеха да удавят в тях градовете на Ушкутошк. В по-заможните райони посрещаха последната прокламация с думите: „О, колко мъдро, чудесна идея!“, докато в другия край се чуваше само: „Гледай ги тия мръсници какво са измислили!“