Брайън Олдис - Хеликония. Зима

Като дете тя припечелваше за прехраната си с танци на улиците. Така я забеляза един сановник, пътуващ към двора на Олигарха в Ашкитош. След като изтърпя какви ли не унижения от него, Бези успя да се изплъзне от къщата му, където бе затворена с още няколко жени. Скри се в празно буре за мас.

Оттам я измъкна един племенник на Идап Мън Одим, изпратен от чичо си в Ашкитош с поредната пратка стока. Бези така омая впечатлителния младеж, особено когато му потанцува, че той веднага реши да се ожени за нея. Не се радваха дълго един на друг. Само след четири десети от годината племенникът падна от покрива на един склад и си счупи врата.

Сираче, бивша танцьорка и робиня, а сега и вдовица, Бези не можеше да заеме достойно положение в нито една уважаваща себе си ускутска общност.

Само че семейство Одим произхождаше от Кудж-Джувек, а и главата на рода беше обикновен търговец. Идап Мън Одим взе жената под покровителството си и откри, че може да се възползва не само от очевидните й прелести, но и от бързата й мисъл. Направи я своя главна държанка, за което Бези му беше благодарна.

Напоследък доста се закръгли, положи старания да не се държи лекомислено и започна да помага на Одим в счетоводството. Постепенно усвои сложните тънкости на сметките и графика за товарене и отплаване на корабите. Рядко си спомняше дните, прекарани в двора на Олигарха, както и спасителното буре.

Спря се да поприказва с пазача, после се заизкачва по тясната стълба към стаята си.

Постоя малко пред кухничката на втория етаж, където една престаряла баба приготвяше вечерята с помощта на слугиня. Старицата поздрави Бези и пак се съсредоточи в печенето на сладкишите.

Пламъчетата на лампите се отразяваха от простичките форми на паници и стомни, чинии, лъжици и черпаци, играеха по струпаните в ъглите чували с брашно. Изпъстрените с петна старчески ръце се движеха старателно над тестото и го разточваха в тъничка кора. Младата слугиня се подпираше на стената, зяпаше разсеяно и подръпваше долната си устна. Над въглените в огнището съскаше котле с кипнала вода. Една пекубия пееше в клетката си.

Бези си каза, че чутото днес от Одим не може да е вярно — всъщност нищо не застрашаваше всекидневието в Кориантура, не и докато умелите ръце на бабата продължаваха да оформят съвършените извити месечинки от тесто, напълнени със сладко. Тези малки вкусни хапки бяха символ на задоволството от домашния уют, който нищо не може да разруши. Просто Одим се тревожеше излишно. Но пък той винаги намираше за какво да се тревожи. Нищо лошо нямаше да се случи.

Освен това тази вечер мислите на Бези бяха заети повече с друг човек. В къщата имаше един загадъчен военен, когото тя успя да зърне за миг сутринта.

Всички стаи на долните етажи бяха населени от многобройните роднини на Одим. Образуваха едва ли не отделно градче в града. Държанката отбягваше да говори с почти всички, без да се брои бабата. Дразнеше я начинът, по който тези хора се възползваха от добросърдечието на Одим. Тя минаваше през стаите им с вирнат нос, но пак успяваше да огледа претъпканите помещения.

Тук обитаваха по-възрастни жени, разплули се до чудовищни размери от безделието; по-млади жени с натежали като размъкната вълна тела от носенето и раждането на тълпи дечица; девойки, тънки като върби, разнасящи тежко ухание на парфюм от залдал, бледи от живота на закрито; разбира се, тук бяха и дечурлигата, всички пременени с ярки роклички, така че момченцата трудно се различаваха от момиченцата — щъкаха, боледуваха, препъваха се, драчеха се, сучеха, пищяха, мусеха се или спяха.

Малцината мъже от рода се бяха проснали като безредно разхвърляни възглавници, потиснати от властното женско присъствие. Сякаш зависимостта им от Идап Мън Одим ги бе скопила. Пускаха си превзети бради, пушеха свити листа от вероника, ръмжаха заповеди, които никой не изпълняваше — колкото да утвърдят в собствените си очи превъзходството на своя пол. Всички тези близки и далечни сродници на господаря, независимо от възрастта си, толкова си приличаха със склонността да затлъстяват и да дремят, с еднакво жълтеникавите си лица, увиснали бузи и безжизнени погледи, че само отвращението помагаше на Бези да различава един гнусен Одим от друг.

Но помежду си те спазваха строги разграничения. Колкото и плътно да запълваха пространството в къщата, всеки си стоеше в своето ъгълче от стаята, гълчаха се от удобните кътчета или се изтягаха по своята част от килима. В пренаселените помещения бяха ясно определени тесните пътеки за минаване и ако някое дете си позволеше да нахлуе в чужда територия, дори от сестрата на майка си можеше да очаква шамар без никакво предупреждение. Нощем мъжът можеше да спи в почти пълно и ревниво пазено уединение на една ръка разстояние от своята пищна балдъза. Тези миниатюрни късчета собственост бяха очертани с панделки или парцалчета, или пък със завеси, окачени на опънати върви. Всеки квадратен сантиметър се охраняваше със свирепост, по-достойна за отбраната на цяло кралство.