Брайън Олдис - Хеликония. Зима

След като нахлузи ботушите си, Фашналгид прибра книгата, оставена до леглото, и сложи на масата няколко сиба. Имаше окаян вид. Виждаше, че плаши жената със състоянието си, но не намери думи да я успокои.

— Харбин, ще дойдеш ли пак при мен? — попита тя, сплела пръстите на ръцете си.

Капитанът вдигна глава към напуканата мазилка на тавана и поклати глава. После излезе.

Упорит дъжд се сипеше на тежки струи върху Ашкитош и препълваше канавките. Фашналгид не обръщаше внимание на стихията. Крачеше забързано по безлюдните улици и се опитваше да потисне измъчващите го мисли.

Предишната нощ един вестоносец, пришпорващ изчерпил последните си сили йелк, бе минал по същите тези улици. Добра се до щаба на армията, разположен на върха на хълма. Макар че старшите офицери се постараха да запазят случая в тайна, мълвата скоро се разнесе. Вестоносецът бил таен агент на Олигарха. Носел новини за победата на армията под командването на Аспераманка срещу обединените сили на Кампанлат. В доноса било написано също така за очакванията на архиепископ-командира да бъде посрещнат триумфално в Сиборнал.

Мъжът се свлякъл от измъченото си животно в двора на щаба и паднал по лице. Забелязвали се всички симптоми на Дебелата смърт. Един от старшите офицери лично застрелял вестоносеца.

Само час-два след произшествието, майката на Фашналгид му се яви в тревожен сън и изрече: „Брат ще вдигне ръка срещу брата“. Присъни му се и че самият той виси окачен на кука.

След два дни се отправиха към Кориантура.

Докато изслушваше заповедите на майор Гардетерак, Фашналгид си представи съвсем ясно плана на Олигарха. Имаше един важен фактор, който би могъл лесно да съсипе замислите за оцеляването през зимата — това беше Дебелата смърт, още по-застрашителна от студовете. Безумието на заразата наистина принуждаваше брат да изяжда брата си.

Смъртта на среднощния вестител предупреди навреме Олигарха, че със завръщането си от Дивашкия континент армията на Аспераманка ще разнесе Дебелата смърт. Така че той стигна до най-рационалното решение — армията не биваше да се завърне. Първа гвардия, в която служеше и Фашналгид, бе пратена в Кориантура с единствената задача да изтреби войските на архиепископ-командира, щом доближат границата. Правилата, въведени с цел ограничаване разпространението на болестта, включително за броя на лицата, обитаващи едно жилище, от своя страна трябваше да подготвят населението и да направят предстоящото клане по-приемливо и оправдано.

Ето какви тягостни размишления терзаеха Харбин Фашналгид, докато лежеше в стаята си под покрива на Одим. За разлика от Гардетерак, капитанът не обичаше да става рано. Но не можеше и да избяга в забравата на съня от своите видения. Вече си представяше Олигархията като паяк, притаил се някъде в тъмата с твърдото решение да се опази през идните епохи, каквото и да струваше това на хората.

Такъв беше скритият смисъл в подмятането на баща му, че си е купил обещание за сигурно бъдеще. Бе платил с живота на сина си. Значи неговият баща също бе постигнал спокойствието на един бивш Член на Олигархията, без да го смущава цената за това.

— Няма да оставя нещата така — промърмори Фашналгид, когато най-после си наложи да стане от леглото.

Зората вече осветяваше стаята през прозореца. Чуваше как грамадното семейство на Одим се разшава за поредния ден.

— Няма да оставя нещата така — повтори си той упорито, докато се обличаше.

Няколко часа по-късно Бези Безамитикал влезе в неговия кабинет и той разчете в безмълвния език на тялото й готовността да изпълни всяко негово желание. В този миг Фашналгид прозря възможността да използва нея и Одим, за да провали плана на Олигарха и да спаси армията на Аспераманка.

Клисурите източно от Кориантура, чиито отвесни склонове се спускаха чак до началото на Чалския провлак, бяха общоприетата точка, където се срещаха континентите Сиборнал и Кампанлат. Хълмистите земи южно от скалите, откъдето бе принудена да мине всяка армия, насочила се към Ушкутошк, на запад граничеха с обширни блата, които стигаха чак до морето. Няколко километра южно от клисурите се издигаха Костените скали, стърчащи като часови над степта.

Харбин Фашналгид и тримата войници с него спряха йелките в подножието на скалите и слязоха. Намериха пещера, за да се спасят от режещия вятър, и Фашналгид заповяда на единия редник да накладе огън. Извади манерка от задния си джоб и я надигна.