Брайън Олдис - Хеликония. Зима

— Що за ужас е това! А ти как научи за баща ми и Фейвин? Да не си била там? Лъжеш ли ме?

— Разбира се, че не те лъжа. Дочух по-късно, когато ти бе избягал в своето вцепенение. По обичайния за мен начин — подслушвах. Моят баща знаеше всичко. И се радваше, защото смъртта на Фейвин беше наказание за мен. Не можех да повярвам на ушите си. Когато разказваше това на майка ми, тя се смееше! Усъмних се в разсъдъка си. Но за разлика от тебе не се проснах в леглото за цяла година.

— А аз нищо не подозирах… Какво гибелно простодушие…

Тя го жегна с присъщия си надменен поглед. Зениците й изглеждаха изумително големи.

— И сега си същият невинен глупак. Виждам…

— Инсил, не се поддавай на склонността си да превръщаш всеки в свой враг!

Но тя избухна отново.

— Никога с нищо не си ми помогнал! Вярвам, че всички деца познават по интуиция истинската същност на родителите си. Ти също си знаел що за човек е баща ти и се престори на жив труп, за да не те връхлети гневът му. Но аз съм наистина мъртва.

Аспераманка вървеше към тях.

— Ще те чакам в коридора след пет минути — припряно прошепна Инсил и се обърна с радостна усмивка към съпруга си.

Лутерин се отдалечи. Облегна се на стената, завладян от чувствата си.

— Прасътворителко… — изпъшка след малко.

Някой от стоящите наблизо промълви любезно:

— Сигурно тълпите са непоносими след толкова дълга самота.

Цялото му съзнание се разтърсваше и преоткриваше. Нито нещата около него, нито самият той бяха каквито си ги представяше доскоро. Дори храбростта му на бойното поле… не бе ли тя разпалена от дълго потискана ярост, а не от присъщото му безстрашие? Всички битки ли бяха само освобождаване от отчаянието, а не стремеж към насилие? Ясно му беше, че нищо не знае. Нищичко. Бе се вкопчил в невежеството си, за да избяга от истината.

Едва сега си спомни, че усети точния миг, когато брат му умря. Двамата бяха близки. Една вечер го раздруса свръхестествен шок и той вече знаеше, че брат му не е между живите. Но неговият баща обяви, че смъртта е настъпила на следващия ден. И това уж дребно противоречие отрови юношеската му душа. Вече разбираше, че едва когато се пречисти от отровата, ще може да се радва на живота. Но дотогава имаше още време.

Не можеше да овладее ръцете си.

От възбуда почти забрави за думите на Инсил. Забърза към коридора, който тя му бе посочила, но никак не му се искаше да чуе още потресаващи разкрития от нея.

Спряха го безвкусно облечени местни първенци, готови да обсъждат безкрайно с него и помежду си смисъла на тържествената церемония, да се тюхкат за много по-суровите природни условия от този момент нататък. Както бъбреха, поглъщаха неуморно малки соленки с месо, оформени като птички. Лутерин си мислеше, че нито знае за какво е тази церемония, нито го интересува.

Млъкнаха, когато Ебсток Есикананзи и Аспераманка тръгнаха по витата стълба, водеща към издигната над залата галерия.

Лутерин се възползва от възможността да се измъкне в коридора. Инсил се появи след минута, вървеше устремена напред от бързане. Придържаше тежката си рокля с една ръка, скъпоценностите блестяха като скреж по нея.

— Налага се да пестя думите — започна веднага. — Следят ме непрекъснато, освен когато се напият или се занимават с глупавите си церемонии. На кой му пука, ако светът потъне в мрак? Сега ме слушай — щом тази суета свърши, трябва да отидеш при продавача на риба в селото. Намира се в края на Улицата на светостта. Разбра ли ме? Не казвай никому. Бъди потаен най-после.

— Инсил, какво ще правя там?

Ето, пак започна да й задава въпроси.

— Моите скъпи татко и съпруг искат да се отърват от тебе. Доколкото разбирам, няма да те убият, иначе много хора ще настроят срещу себе си. Освен това са ти длъжници, защото премахна Олигарха съвсем навреме. Просто се скрий от тях след церемонията и отиди при търговеца.

Той се взря нетърпеливо в омагьосващите го очи.

— Каква е целта на тази тайна среща?

— Лутерин, аз съм само вестоносец. Помниш ли една жена на име Торес Лал?

Трокерн и Ермин спяха. Шойшал бе отишла някъде. Геонавтът, пред който се тътреше стаята им, бе спрял да пръсне полека във въздуха своите малки шестоъгълни потомци.

Сартори-Ирвраш се събуди, протегна се с прозявка. Надигна се на нара и се почеса по побелялата глава. Отдавна имаше навика да проспива следобеда и вечерта, за да стане в полунощ и да използва тъмните часове за размисъл. Духът му общуваше с носещата се в пространството Земя. На сутринта започваше да наставлява. Беше учител на Трокерн. Избра за себе си името на опасен древен мъдрец от Хеликония, с чийто дух също се бе свързвал чрез емпатията.