Брайън Олдис - Хеликония. Зима

Сартори-Ирвраш посочи червената звезда, сияеща ниско над хоризонта.

— Виждаш ли Антарес? Точно на север от нея е звездният куп Офиучи — Змиеносецът. Там има голям облак тъмен прах, на около седемстотин светлинни години от нас, който скрива от погледите ни група млади звезди. Сред тях е и Фрейър. Ако не беше този облак, Фрейър щеше да е една от десетте най-ярки звезди в небето ни. Там са фагорите.

Двамата мъже се замислиха мълчаливо за огромните разстояния. После Трокерн каза:

— Учителю, сещал ли си се понякога за смътната прилика на фагорите с дяволите и демоните, измъчвали въображението на християните?

— Не ми е хрумвало. Но често съм умувал над приликата им с още по-древен мит — Минотавъра на гърците, съществото, останало завинаги между животните и човеците, загубено в лабиринта на собствените си нагони.

— Предполагам, че според тебе хората от Хеликония трябва да намерят начин за съвместно съществуване с фагорите, за да поддържат биосферното равновесие.

— Предполагаш… Твърде много предполагаме. — Последва дълго мълчание и Сартори-Ирвраш промълви сякаш с нежелание: — При най-дълбокото ми уважение към Гея и нейната змиеносна посестрима, понякога са доста капризни. Хората са се научили да бъдат агресивни още в утробата им. Да си послужа с още една аналогия с древността — хората и фагорите са по-скоро като Каин и Авел, нали? Все някой от тях ще трябва да си иде…

Над главите на множеството зазвучаха фанфари. Мелодията им беше глуха и приятна, с нищо не напомняше тръбния зов, отбелязващ началото на усилията всеки ден дълбоко под тази зала… освен за Лутерин Шокерандит.

Местните величия набързо погълнаха последните соленки и си придадоха благоговейно изражение. Лутерин се чувстваше неловко сред толкова хора с непроменена от болестта външност. Инсил се изгуби от погледа му.

Пазителят и Наместникът се върнаха в залата. Бяха наметнали на раменете си копринени роби в алено и синьо, имаха чудати шапки на главите си. Лицата им сякаш бяха излети от олово.

Заедно закрачиха към закрития със завеса прозорец. Настана тишина, музикантите излязоха, стъпвайки на пръсти по скърцащите дъски.

Пазителят Есикананзи заговори пръв.

— Всички знаете защо манастирът Бамбек е бил построен преди векове — за да обслужва Колелото. Разбира се, знаете и защо Архитектите са построили Колелото. Стоим над най-величественото въплъщение на вярата. Но позволете ми да ви напомня защо нашите достойни прадеди са избрали точно това място, в една твърде отдалечена област на Сиборнал. Нека привлека вниманието ви към желязната ивица, която разделя залата на две. Тя отбелязва географската ширина. Тук сме петдесет и пет градуса северно от екватора — стоим върху линията на Полярния кръг.

В този момент даде знак на един прислужник, който побърза да дръпне завесата. Виждаше се добре чак до хоризонта.

Пазителят продължи:

— Този път ни провървя. Облаците са се разнесли. Имаме привилегията да наблюдаваме паметно събитие за цял Сиборнал.

Сега Наместникът Аспераманка пристъпи напред.

— Позволявам си да повторя думите на моя добър приятел и съратник — „провървя ни“. Да, наистина ни провървя. Църквата и държавата съхраниха единството между народите на Сиборнал. Епидемията е почти напълно спряна, изтребихме и повечето фагори на континента. Знаете, че нашите кораби са господари на моретата. А сега изграждаме и Стената — вдъхновено от вярата дело, което се равнява по размаха си на Колелото. Започва нова епоха на величие. Стената ще бъде висока седем метра и ще мине през северната част на целия Чалс. На всеки два километра ще има стражеви кули. Заедно с нашия флот тя ще възпре враговете. Денят на зимния здрач е предвестник на страшната зима, но ние ще я превъзмогнем, а след нас децата и внуците ни. И през пролетта на следващата Голяма година ще бъдем готови да покорим цяла Хеликония.

Възторжените възгласи и ръкопляскания бяха оглушителни. Аспераманка наведе глава, за да прикрие ликуването си. Ебсток Есикананзи вдигна ръка.

— Приятели, остават пет минути до пладне в този тържествен ден. Наблюдавайте южния хоризонт. Сега е зимата на малката година и Баталикс е под хоризонта. Ще ни освети немощно след четири десети, но…

Думите му се загубиха в шума на тълпата, която се спусна към прозореца.

Долу в селото гореше голям огън. Около него подтичваха хора като мравки, размахваха ръце, покрити с тежки кожи и вълнени дрехи.