Брайън Олдис - Хеликония. Зима

По-тромавите първи ставаха жертви — търговците с подноси, жените с малки деца, сакатите, болните, старите. Някои падаха под копитата на огромните животни. Фагор набучи бебе на върха на копието си и го запрати в огъня.

Аспераманка и двамата стражи побързаха да извадят револверите си и започнаха да стрелят. Рогатият фагор насочи своето кайдо към Наместника. Препускаше устремно, прикрил главата си зад масивния череп на ездитното си животно. В алените му очи не гореше жажда за битка. Двурогият правеше онова, което древната родова памет бе запечатала в мозъка му.

Аспераманка се прицели. Куршумите потънаха в гъстата ръждивокафеникава козина на кайдото, което се препъна и се олюля. Стражите избягаха. Но Наместникът не помръдна, стреляше непрекъснато и крещеше. Изведнъж кайдото се свлече на колене. Копието изсвистя и се заби в Аспераманка, преди да се е дръпнал. Върхът проникна в едното му око и мъжът падна пред входа на манастира.

Лутерин тичаше като луд. В движение успя да освободи ръцете си. Хората наоколо бяха твърде заети да спасяват живота си, за да го забележат. Скри се зад една къща и огледа площада.

По утъпкания сняг бяха пръснати трупове. В тъмносиньото небе блестеше ярка звезда — Аганип. Ставаше все по-студено.

Тълпата бе наобиколила едното кайдо и дърпаше ездача му. Другите препускаха към планините, за да оцелеят — още едно доказателство, че не бяха част от войнствено фагорско племе, което не би напуснало схватката толкова бързо.

Никой не го спря, когато тръгна към Улицата на светостта за срещата си с Торес Лал.

Уличката беше тясна, а къщите по нея — високи. Явно бяха построени в по-добри дни, за да приютяват поклонниците. Сега капаците бяха здраво закрепени на прозорците. Пред повечето врати имаше заключени решетки. По стените имаше надписи като „Бог да е с Пазителя“ или „Подчиняваме се на Олигарха“. Хората бързаха да се опазят от неприятности. В задните дворове преспите стигаха до стрехите.

Лутерин вървеше бавно и се озърташе. Все още ликуваше от неочакваното си спасение. Отвъд края на улицата като че започваше вечността — безкрайни снежни хълмисти простори, осеяни с единични дървета. В далечината се виждаше нежнорозова ивица — отблясъците на Фрейър по южния ръб на полярната ледена шапка. Тази гледка го насърчи още повече, напомни му огромните възможности на планетата, надхвърлящи несравнимо човешката дребнавост. Каквато и тирания да потискаше хората, светът не изчерпваше богатството си от форми и оттенъци. Струваше му се, че съзира лицето на самата Прасътворителка.

Подмина нишата, в която някой се бе сгушил. Чу името си и се обърна. Различи в здрача жена, увита в дебело кожено наметало.

— Почти стигна до уреченото място. Вълнуваш ли се?

Той я сграбчи и усети слабото й тяло под дрехите.

— Инсил, ти си ме чакала!

— А, не съм тук само заради тебе. Гади ми се след глупавото представление, след всички празни слова. Въобразяват си, че ще покорят природата, ако я задушат с гръмки речи. И разбира се, проклетият ми съпруг не спира да си плакне устата с думата „Сиборнал“… Зле ми е, трябва да се упоя, за да ги понасям. Какво проклятие изрича простолюдието, за да пожелае оскверняване на двете слънца? Как звучи тази мръсотия? Кажи ми я.

— Питаш ме за „Абро Хакмо Астаб“?

Тя повтори проклятието с наслада. После го изкрещя.

Това го разпали още повече. Притисна насила устните си към нейните. Стори му се, че слуша отстрани гласа си:

— Инсил, нека те обладая още тук, отдавна жадувам за тебе. Знам, че не си студена. Всъщност ти си истинска кучка. Желая те!

— Ти си пиян! Махни се! Торес Лал те чака.

— Нищо не ме свързва с нея. Ти и аз сме предопределени един за друг още от деца. Нека задоволим желанията си! Сега е моментът, Инсил!

Грамадните й очи бяха толкова близо.

— Плашиш ме. Какво те е прихванало? Пусни ме.

— Не, не, вече не съм принуден да страня от тебе. Инсил… Аспераманка е мъртъв. Фагорите го убиха. Можем да се оженим, да правим каквото поискаме, само ми се отдай. Моля те!

Тя отскочи сепнато.

— Той е мъртъв? Мъртъв? Не, не може да бъде! Ах, мръсникът!…

Инсил писна и затича по улицата, вдигнала краищата на наметалото си над калния сняг.

Лутерин се втурна след нея, ужасен от състоянието й.

Опита се да я възпре, но тя все повтаряше нещо неразбираемо за него — искала една лула окара.

Както му бе казала, къщата на търговеца беше в края на улицата. Пред някогашната витрина бе построен още един портал, за да не внасят посетителите и студа. Над вратата имаше табела — „Най-вкусната риба от Одим“.