Брайън Олдис - Хеликония. Зима

Лакеите отново разнесоха пълни чаши за множеството в залата. Повечето присъстващи ги изпразваха на една глътка и протягаха ръце за още. Привилегированото сборище бе обзето от неясен смут.

Отмерен звън на камбана оповести средата на денонощието. Сякаш в отговор на металния звън южният хоризонт се промени.

Освети го изгревът. Появи се тънка червена ивица, тежка и кървава — Фрейър показа част от диска си в небето.

Всички извикаха името на светилото, като че можеха да придобият власт над него с този зов.

Светлината се разпростря над света, окъпа далечните хълмове в розови оттенъци, докато засияха под начумереното небе. Червеното покри и лицата на стоящите пред прозореца. Само селото, където хората подскачаха около огъня, остана в сянка.

Но частицата от слънчевия диск не нарастваше. И най-внимателният наблюдател не успя да улови мига, когато започна да се смалява. Изгревът всъщност беше съдбовен залез.

Светлината напускаше света. Очертанията на далечните хълмове избледняха, погълнати от все по-тежкия здрач.

Скъпоценната частица от Фрейър се губеше от погледите им. Гигантското светило вече беше под хоризонта, оставило след себе си нетраен образ от пречупените през атмосферата лъчи. Бе настъпило времето на зимния здрач, без да се усетят.

Червеното сияние се разпръсна на отделни ярки копия.

И изчезна.

През идните столетия Фрейър щеше да се крие като къртица зад планините, без повече да го видят. В летата на малките години Баталикс щеше да грее както преди, а през зимите Сиборнал щеше да тъне в полумрак под сянката на истинската, вековната зима. Полярните сияния щяха да развяват тайнствените си знамена над върховете. Метеорити щяха да проблясват за секунди. Понякога в небето щяха да се появяват комети. А звездите щяха все така да искрят. По тези земи през следващите деветдесет завъртания на Великото колело главното светило, дало името си на синовете на Фрейър, щеше да остане спомен, предание.

За всички денят на зимния здрач беше тягостно събитие. Невидимото божество, заето с делата на биосферата, не можеше да се намеси. Може би разчиташе на ограниченото въображение на хората, на поглъщащата ги всекидневна суета, за да се омекоти този страшен удар по психиката им. Прасътворителката също се подчиняваше на законите в своя свят. Всъщност Фрейър светеше както винаги. Тъмата се възцари само в тези географски ширини, при това временно.

На повечето живи същества не им оставаше друго, освен покорството пред съдбата. В почвата семената щяха да чакат далечния миг на пробуждането. Но в моретата сложните хранителни вериги си оставаха все същите. Само човечеството беше способно да надмогне пряката си зависимост от природата. То имаше запаси от мощ, незнайни дори за самото него, и можеше да се опре на тях, когато оцеляването му беше застрашено.

Но умовете на събралите се в залата бяха твърде далеч от подобни размишления, докато гледаха изоставящия ги Фрейър. Поддадоха се на страха. Тревожеха се за семействата си. Бяха изправени пред най-важния въпрос — как да сме сити и на топло?

Страхът е много силно чувство. Но яростта, надеждата и упоритостта го надмогват лесно. Нямаше да измъчва дълго хората. Бавната година на Хеликония щеше да продължи към деня на зимното слънцестоене. Дотогава в Сиборнал щяха да се сменят много поколения, които щяха да познават само неизменния здрач. Появата на Фрейър през пролетта щеше да бъде посрещната със същата смирена почит. Страхът щеше да умре преди надеждата.

Но как човечеството щеше да се справи с вековете на тъмната зима, зависеше само от душевните и физическите му сили. Цикълът на историята не беше неизменен. С достатъчна решителност можеха да надмогнат злощастията. Имаха възможност отново да стигнат до светлината.

Пазителят Есикананзи изрече тържествено:

— Дългата зима няма власт над душите на онези, които искрено вярват в Неживеещия бог. С негова помощ ще преведем света през мрака, озарени от божественото величие.

А Наместникът Аспераманка извика въодушевено:

— И нека Сиборнал бъде единен през вековете на тъма и студ!

Тълпата отвърна достатъчно храбро. Но всеки таеше увереността, че нито той, нито децата му, нито внуците му ще видят Фрейър отново. Яркото светило нямаше да се покаже над Харнабхар още четиридесет и две поколения.

Загубата ги терзаеше като смъртта на любимо дете.

Слугите бавно закриха прозореца.

Мнозина останаха, за да се налеят с още ядал. Почти не намираха какво да си кажат. Музикантите се върнаха, но мелодиите не успяха да разсеят потиснатото настроение. Сами или на групи, гостите си тръгваха. Избягваха да се гледат в очите.