Брайън Олдис - Хеликония. Зима

Влязоха в зле осветена стая, където стояха неколцина дебело облечени мъже, всички с преобразена от болестта външност. На куки по стените висяха одрани тюленчета и големи риби. В бъчонки с лед бяха наредени раци и змиорки. Лутерин не обърна никакво внимание на обстановката, загрижен за Инсил, на която малко оставаше да припадне.

Но мъжете я познаваха.

— Знаем какво й е нужно сега — ухили се единият и поведе Инсил към една от задните стаи.

Друг дойде при Лутерин.

— Помня ви, господине.

Беше младеж с вид на чужденец.

— Казвам се Кениг Одим. Заедно пътувахме от Кориантура до Ривенджк. Тогава бях хлапе, но може би не сте забравил баща ми — Идап Мън Одим.

— Разбира се — разсеяно отвърна Лутерин. — Търгуваше с нещо, май със слонова кост.

— Порцелан, господине. Той още живее в Ривенджк и се грижи за доставките на качествена риба. Получаваме товарите всяка седмица. Печелим добре, а напоследък никой не се интересува от порцелан. Трябва да призная, че животът в Ривенджк е по-приятен. Тук добрите обноски се ценят не повече от порцелана.

— Да, да, съгласен съм.

— Господине, освен това продаваме окара. Ако желаете, ще ви поднеса една лула безплатно. Вашата спътница е наша редовна клиентка.

— Да, човече, дай ми една лула. Благодаря ти. Какво става с една жена на име Торес Лал? Да не е тук?

— Очакваме я.

— Добре.

Той влезе в задната стая. Инсил седеше отпуснато на един диван и пушеше дълга лула. Вече изглеждаше непоклатимо спокойна. Не му проговори.

Лутерин седна до нея и скоро младият Одим донесе запалена лула и за него. Вдиша дима с удоволствие и веднага го обзе странна смесица от примирение и твърда решимост. Чувстваше се способен на всичко. Вече разбираше от какво са се разширили зениците на Инсил. Стисна ръката й.

— Съпругът ми е мъртъв! — обяви тя. — Ти знаеш ли? А казах ли ти какво ми направи в първата ни брачна нощ?

— Чух предостатъчно признания за един ден. Тази част от живота ти е вече минало. Още сме млади. Можем да се оженим и да бъдем щастливи или да тънем в отчаяние. Както се случи.

Тя се обви в дим.

— Ти си беглец, а аз имам нужда от дом. Искам някой да се грижи за мен. Вече не се стремя към любовта. Стигат ми лулите с окара. Искам някой да ме пази от живота. Искам да ми върнеш Аспераманка!

— Невъзможно е. Той умря.

— Лутерин, щом и това не ти е по силите, млъкни и ме остави насаме с мислите ми. Вече съм вдовица, а вдовиците не оцеляват дълго през зимата…

Той седеше до нея, вдишваше ароматния дим, а съзнанието му се освободи напълно.

— Ако можеше да убиеш и моя баща Наместника, току-виж, тази нещастна земя се върне към естествения живот. Колелото ще спре. А заразата нека си върлува на воля. Поне оцелелите от нея ще преживеят зимата.

— Винаги ще има оцелели. Това е природен закон.

— А, благодаря, моят съпруг ми показа твърде добре какви природни закони има. Не ми трябва втори като него.

Пак млъкнаха. Младият Одим влезе и съобщи, че Торес Лал чакала на втория етаж. Лутерин изпсува и се затътри след него по разнебитената стълба, без да погледне Инсил. Сигурен беше, че тя ще остане тук още доста време.

Влезе в малко помещение със завеса вместо врата. Леглото вътре беше единствената мебел. Насред стаята стоеше Торес Лал. Той се учуди на едрото й тяло, но си спомни, че също изглежда така.

Нямаше съмнение, че е остаряла. Имаше сиви кичури в косата си. Бузите й бяха загрубели от студа. Клепачите й тежаха над очите, които светнаха, щом позна влезлия мъж. Във всичко се различаваше от Инсил и не на последно място по хладнокръвната самоувереност.

Носеше ботуши. Дрехите и бяха стари и закърпени. Неочаквано свали кожената шапка от главата си, но не му стана ясно дали за поздрав или защото й беше топло.

Пристъпи към нея. Тя веднага го прегърна, целуна го по бузите.

— Добре ли си? — попита Лутерин.

— Видях те вчера. Чаках пред входа на Колелото да те пуснат. Повиках те, но ти не ме чу.

— Беше твърде светло и се обърках.

Все още замаян от изпушената окара, той не се сещаше какво да каже. Очакваше от нея хапливи шеги като от Инсил. Накрая я попита:

— Познаваш ли Инсил Есикананзи?

— Тя ми стана добра приятелка. Подкрепяхме се взаимно. Дълги бяха тези години, Лутерин… Какво ще правиш сега?

— Знам ли…

— Все имаш някакви планове за бъдещето.

— Простодушният окаяник пред тебе отново е беглец. Кой знае дали няма да ме обвинят и за смъртта на Аспераманка.

Той се отпусна тежко на леглото.