Брайън Олдис - Хеликония. Зима

— Значи е мъртъв? Добра вест… — Тя се поколеба. — Лутерин, ако ми се довериш, мога да те заведа в малкото си убежище.

— Опасността винаги е на крачка след мен.

— Свикнах с това отдавна. Още съм твоя, ако ме искаш. — Не чу никакъв отговор и изрече умолително: — Лутерин, имам нужда от тебе. Вярвам, че някога ме обичаше. Нима ще останеш тук, заобиколен от толкова врагове?

— Човек винаги може да им се опълчи — засмя се той.

Слязоха заедно по стълбата, стъпваха предпазливо в мрака. Лутерин надникна в задната стая. За негова изненада Инсил си бе отишла.

Сбогуваха се с младия Одим и излязоха в нощта.

„Авернус“ мина над тях по бързата си орбита. Но сребърното око вече беше мъртво.

След толкова хилядолетия великолепната машина се повреди. Наблюдаващите системи едва мъждукаха. Много други системи още работеха, но не и най-важните. Въздухът се обновяваше. Почистващите роботи още пълзяха по коридорите. Някои компютри обменяха информация. Двигателите поддържаха стабилната орбита.

Но никакви сигнали не прекосяваха пространството в посока към Земята.

А земните хора вече нямаха нужда от тях, въпреки че мнозина съжаляваха за изгубените картини от далечния свят. Но Земята се отдалечаваше от епохата на принудата и навлизаше в нова ера, когато магията на индивидуалното битие се споделяше, а не се съхраняваше като вещ. Хората неволно се доближаваха по същност до Гея — вечно променливи, вечно готови да преживеят приключението на новия ден.

Мракът скри селото зад тях. Торес Лал се опитваше да поддържа разговора. Северният вятър ги брулеше със снежни вихри.

Лутерин мълчеше. Накрая жената каза, че му е родила син, вече бил на десет години. Разправи му смешни случки за лудориите на детето.

— Чудя се дали и той един ден ще убие баща си — само промърмори Лутерин.

— Той е готов за зимата като нас. Истински наш син. Дано оцелее и създаде годно за зимния живот поколение.

Влачеше се след нея безмълвно. Подминаха изоставена колиба. Лутерин се озърташе.

А Торес Лал не можеше да се откъсне от собствените си мисли.

— Вашата омразна Олигархия още се опитва да изтреби фагорите. Само ако можеха да разберат същината на Дебелата смърт, щяха да осъзнаят, че с гибелта на двурогата раса подготвят смърт и за хората.

— Добре знаят какво правят.

— Не, Лутерин. Ти ми даде ключа от параклиса на Джандол-Анганол. Там живея. Един ден на вратата почука Инсил Есикананзи.

Той я погледна любопитно.

— И как е научила, че ти си там?

— Не е знаела. Избягала от Аспераманка. Тъкмо се бяха оженили и той се погаврил жестоко с нея първата нощ. Беше отчаяна и страдаше от раните си. Спомнила си за параклиса — твоят брат Фейвин я довел веднъж там, в по-щастливи за нея дни. Грижих се за Инсил, докато оздравя. Сприятелихме се.

— Ами… радвам се, че е имала близка душа.

— Показах й надписите, останали от Джандол-Анганол и една жена на име Мунтрас. Там е обяснено, че един паразит пренася болестта от фагорите върху хората. Това е необходимо, за да се съхрани човечеството в крайните промени на сезоните. Инсил се опита да предаде знанията на Пазителя и Наместника, но те дори не пожелали да я изслушат.

Лутерин се засмя зло.

— Не са искали, защото знаят и без това. Защо да търпят намесата на Инсил? Нали те дърпат юздите тук? Знаели са. И баща ми е знаел. Да не мислиш, че това е някаква тайна? Църквата отдавна е разпространила тези сведения.

Склонът се спускаше стръмно и двамата внимаваха къде стъпват. Вървяха към каспиарновата гора.

Торес Лал попита:

— Олигархът е знаел, че ако унищожи фагорите, може да погуби и хората, но въпреки това е налагал законите си? Не мога да повярвам.

— Не оправдавам нито баща си, нито Аспераманка. Но тези знания просто не са им вършели работа. Това е. Чувствали са се длъжни да предприемат нещо въпреки опасността.

Вече надушваше леко киселия дъх от листата на каспиарните. Навя му спомени от друг свят. Вдиша благодарно с пълни гърди. Торес Лал бе вързала два йелка за гъстите клони на дърветата. Галеше ги по муцуните, докато той говореше.

— Баща ми не е бил сигурен какво ще се случи в Сиборнал, ако премахне завинаги фагорите оттук. Само е вярвал, че е необходимо да направи това независимо от последствията. И ние не знаем какво ще стане, каквото и да е написано по стените на параклиса… Според мен е доловил, че ни е нужно да се откъснем отведнъж от миналото, на каквато и да е цена. И той се е опълчил срещу съдбата. Някой ден може да се окаже, че е бил прав. Природата ще се погрижи за нас. Тогава ще го превърнат в светец като злия Джандол-Анганол. Да се опълчиш срещу съдбата… това е присъщо на хората. Няма полза само да се излежаваш и да пушиш окара. Иначе ще тъпчем на едно място. Разковничето е в бъдещето, а не в миналото.