Брайън Олдис - Хеликония. Зима

Но истински го стреснаха очите й. Не ги помнеше такива. Зениците й бяха огромни. Той си внуши, че това се дължи на моментното й вълнение. Почти не виждаше бялото на очите й и си каза възхитено, че може да се убеди отново какви дълбини се крият в душата на Инсил.

Но само се засмя нежно:

— Два слепени профила вместо лице?

— Бях забравила тези думи. Животът в Харнабхар стана още по-тягостен през тези години — по-мръсен, гаден, изкуствен. Както можеше да се предположи. Всичко се свива през зимата, включително и душите.

Тя потри ръце нервно. За Лутерин този навик бе непознат.

— Но си още жива, Инсил. И още по-красива, отколкото в паметта ми.

Изтръгна неискрения отговор от себе си, защото вече осъзнаваше натиска на околните да се придържа към общоприетите правила. Още му беше трудно да поддържа разговор, но усещаше как отдавнашните вкоренени рефлекси се пробуждат… между тях и любезността спрямо жените.

— Не ме лъжи, Лутерин. От Колелото се очаква да превръща мъжете в светци, нали? Забележи, че се въздържам да те попитам какво си преживял всъщност.

— Не се ли омъжи, Сил?

Погледът й стана още по-пронизващ. Сниши глас и изсъска злобно:

— Разбира се, че съм омъжена, глупако! Родът Есикананзи се отнася по-милостиво с робите си, отколкото със старите моми. Коя жена би оцеляла в тази смърдяща дупка, ако не се продаде на онзи, който предложи най-много при наддаването? — Тя тропна с крак. — Доста сме обсъждали тази привлекателна тема, когато и ти беше един от кандидатите.

Разговорът беше като бурен поток, по който е невъзможно да удържиш лодката.

— Сил, как така си се продала? Какво искаш да ми кажеш?

— Ти отпадна от състезанието, когато заби ножа в толкова обичния си татко… Не че те виня за нещо, защото отдавна разбрах, че той е убиецът на мъжа, отнел лелеяната ми девственост… убиецът на твоя брат Фейвин.

Думите й, казани с такова измамно веселие, отвориха стара рана в душата на Лутерин. Често мислеше в килията си за водопада и смъртта на своя брат. И винаги оставаше нерешена загадката защо Фейвин, млад офицер с бляскаво бъдеще, се е решил на този последен скок. Казаното от духа на баща му също не го удовлетвори. Лутерин упорито отбягваше другия възможен отговор.

Забравил за бледите лица наоколо, той се вкопчи в ръката на Инсил.

— Какви ги приказваш за Фейвин? Всички знаят, че той се самоуби.

Тя си дръпна ръката ядосано.

— В името на Неживеещия, не ме докосвай! Съпругът ми е тук и ни гледа. Лутерин, вече нищо няма между нас. Върви си. Не ми е леко да те видя отново.

Погледът му се замята по тълпата. Близо до отсрещната стена на залата чифт очи на тясно лице го наблюдаваха с открита враждебност.

Изтърва чашата си.

— О, Прасътворителко… само не Аспераманка, този нагаждач!

Червената течност попи бързо в белия килим. Инсил махна на мъжа си и каза:

— С Наместника сме чудесна двойка. Той искаше да влезе чрез брак в семейство с високо положение. Аз пък исках да оцелея. Еднакво сме способни да се даряваме с щастие. — Щом Аспераманка пак се обърна към събеседниците си, гласът й натежа от отрова: — Всички тези увити в кожи мъже, бродещи с хрътките си из горите… защо ли предпочитат да си миришат общата воня? Близки са като кръвни братя. Твоят баща, моят, Аспераманка… Фейвин не приличаше на тях.

— Радвам се, че си го обичала. Не можем ли да се скрием някъде и да поговорим?

Тя отхвърли опита му да я утеши.

— Какви страдания ми останаха след това кратко блаженство… Фейвин не искаше да язди под клоните на каспиарните сред груби мъжаги. Предпочиташе да излиза с мен.

— Ти каза, че баща ми го е убил. Да не си пияна?

Струваше му се, че ще полудее. Отново да застане лице в лице с нея, да го погълнат отдавнашните мъки… сякаш времето бе спряло. Все едно отваряше прашно чекмедже и откриваше, че скучните вещи вътре са обвити в тайна.

Инсил завъртя глава едва забележимо.

— Фейвин имаше за какво да живее. Например заради мен.

— Не викай!

— Фейвин! — кресна тя с все сила и хората започнаха да се обръщат към тях. Инсил тръгна през тълпата и Лутерин я последва като привлечен от магнит. — Фейвин е узнал, че „ловните експедиции“ на твоя баща всъщност са били пътувания до Ашкитош. Разкрил е, че той е Олигархът. Честността на Фейвин беше несломима. Поискал е отговор от баща ти, а той го застрелял и го хвърлил от скалата при водопада.

Прекъснаха ги жени в натруфени дрехи. Лутерин си взе още една чаша с ядал, но веднага я остави, защото ръката му трепереше неудържимо. Избута настрани свещеника, който говореше с Инсил.