Брайън Олдис - Хеликония. Зима

— Господине, позволявате ли да ви задам един въпрос?

— Питай.

— Много неща искам да си изясня… Църквата за грешник ли ме смята или за светец?

Пазителят се прокашля, за да спечели време.

— Недопустимо е Църквата да одобри официално отцеубийството и формално погледнато, би трябвало да си грешник. Как иначе? Мислех, че сам си стигнал до този извод през десетте години, прекарани долу… Но лично, не като църковен служител… бих казал, че ти отърва света от един злодей и това те прави светец в моите очи.

Йерархът пак се засмя.

Ето го един от прикритите ми врагове, каза си Лутерин. Поклони се отново и понечи да се обърне, но едрият мъж се надигна тежко от трона и го възпря.

— Не ме ли позна? Аз съм Пазителят на Колелото Ебсток Есикананзи, стар твой приятел. Някога ти се надяваше да се ожениш за дъщеря ми Инсил. Както виждаш, издигнах се на висок пост.

— Ако баща ми беше жив, никога нямаше да станете Пазител.

— А кой е виновен за това? Радвай се, че все пак съм ти благодарен.

— И аз ви благодаря, господине — промълви Лутерин, а умът му предъвкваше небрежно подхвърлените думи за Инсил.

Нямаше представа къде би трябвало да се срещне с Наместника на Харнабхар. Но Пазителят Есикананзи се бе погрижил за всичко. Облечен в церемониална униформа слуга чакаше Лутерин пред манастира, а в шейната имаше и кожено наметало, за да не измръзне.

Съвсем се зашемети от скоростта и оглушителния шум на звънчетата по хамутите на йелките. Затвори очи и се хвана здраво. Чуваше птичи писъци, скърцането на плъзгачите по снега и това му напомняше за нещо отдавна забравено.

Доколкото успя да разгледа селото на излизане от манастира, тук вече не идваха поклонници. Капаците бяха затворени по прозорците на всички къщи. Всичко му изглеждаше по-дребно и мърляво, отколкото го помнеше. Тук-там проблясваше лампа на горния етаж над някой магазин. Още го боляха очите от светлината. Отпусна се на седалката и се замисли за Ебсток Есикананзи. От дете познаваше този човек, вечно умилкващ се около баща му. Беше му неприятен. Смяташе, че именно Ебсток е отговорен за горчилката, трупаща се в душата на Инсил.

Шейната подскачаше по пътя, звънчетата подрънкваха весело. Но гласът на по-голяма камбана вече ги заглушаваше.

Накара се насила да огледа околността.

Минаха през голяма порта. Позна мястото. Бе се родил тук. Край разчистената пътека имаше триметрови преспи. Сега минаваха през… да, през Лозята. Незабравимият звън на камбаната ставаше все по-силен.

Мислите му сякаш се сгряха от спомена как тича като малък и влачи шейничката си, а баща му стои на стъпалата пред входа и го чака с протегнати ръце.

Сега отпред стоеше въоръжен часовой. Той зарита с ботушите си по масивната врата, докато един роб отвори и пусна Лутерин вътре.

В лишеното от прозорци преддверие горяха газови лампи, обкръжени от ореоли по гладките мраморни стени. Веднага забеляза, че голямото кресло е махнато.

— Майка ми тук ли е? — обърна се към роба.

Онзи само го изгледа тъпо и тръгна пред него към стълбата. Лутерин си напомни безчувствено, че сега той трябваше да е и Наместник, и Пазител в Харнабхар.

Робът почука и някой се обади отвътре. Лутерин влезе в някогашния кабинет на баща си, толкова често заключен за него през детските му години.

До камината се бе проснала стара сива хрътка, тя само изскимтя раздразнено, щом видя натрапника. Още влажни парчета дърво съскаха и димяха върху решетката. В стаята миришеше на пушек, кучешка пикня, долавяше се дъх и на пудра. Зад дебелото стъкло на прозореца бяха снежните простори и необятната безсловесна вселена.

Схванатият кръст на побелелия секретар отдавна бе превърнал фигурата му в подобие на въпросителен знак. Подъвка устните си вместо поздрав и посочи на госта стол без никакви излишни прояви на сърдечност.

Лутерин седна. Погледът му шареше из стаята, все още претъпкана с вещи на баща му. Виждаше старинните мускети, картините и декоративните чинии по стените, лампионите и часовника. Сякаш само ронещото се парче сладкиш върху бюрото на секретаря бе тук отскоро.

Старецът се настани и почти смачка сладкиша с лакът.

— Господарят в момента е зает с подготовката на церемонията по случай деня на зимния здрач. Няма да се забави — каза той. След малко изгледа Лутерин кисело и попита: — Май не ме помните?

— Светлината тук е прекалено силна.

— Но аз съм Еванпорил, бившият секретар на вашия баща. Сега служа на новия господар.