Брайън Олдис - Хеликония. Зима

Тя се взираше в лицето на своя син в полумрака на параклиса. Момчето я слушаше внимателно, а после ровеше из сандъците, останали от злия крал, и си играеше със съкровищата му.

Една вечер, както пак си избираше играчка, а майка му четеше на светлината от запалена борина, някой почука на вратата.

Подобно на бавния ход на сезоните, Великото колело на Харнабхар винаги завършваше обиколките си.

Най-сетне и Лутерин Шокерандит стигна до края на своя кръг. Неговата килия се върна при отвора. Само половин метър камък я делеше от предната килия, в която сега влизаше някой доброволец, за да дърпа десет години Хеликония към светлината.

В почти непрогледния мрак го чакаха стражи. Помогнаха му да излезе. Но вместо да го отпратят, поведоха го бавно по виеща се широка стълба. Светлината ставаше все по-ярка. Той стисна клепачи и се задъха.

Оставиха го в една малка стая на манастира Бамбек. Влязоха две робини, позволяваха си само да му хвърлят коси погледи. След тях дойдоха и мъже, понесли дървена вана, ведра с гореща вода, огледало, кърпи, бръснач и нови дрехи.

— Това е жест на любезност от страна на Пазителя — каза едната жена. — Не за всеки излязъл от Колелото се грижат така.

Когато уханието на билки от горещата вода достигна до Лутерин, той осъзна как се е вмирисал, как се е пропил до кости с воня. Помогнаха му да се отпусне във ваната. Лежеше и се наслаждаваше, докато го къпеха. Всяка дребна случка заплашваше да помъти разсъдъка му. Сякаш възкръсваше за втори живот.

Робините го избърсаха и го облякоха в топлите нови дрехи. Хванаха го под ръка и го заведоха до прозореца. Отначало почти ослепя.

Виждаше селото от голяма височина. Къщите бяха потънали в сняг чак до покривите. Единственото нещо, което се движеше, беше шейна, теглена от три йелка, а над нея кръжаха две птици.

Видимостта беше добра. Снежната буря тъкмо стихваше и вятърът гонеше облаците на юг, откривайки петна дълбока синева в небето. Тази приказна гледка претовари съзнанието му. Той обърна гръб на прозореца и засенчи очите си с длан.

— Кой ден е сега? — попита жените.

— Ами утре е здрачният ден на 1319 година. А какво ще кажете да махнем тая брада, та да изглеждате с десет-петнайсет века по-млад?

Брадата му бе расла като лишей в мрака. Сега му стигаше до пъпа, прошарена със сиви косми.

— Отрежете я — съгласи се Лутерин. — Че аз още не съм навършил двадесет и четири години. Още съм млад, нали?

— Виждала съм и по-стари — уклончиво отвърна робинята и защрака с ножицата.

После трябваше да се яви пред Пазителя на колелото.

— Ще бъде кратка, съвсем официална среща — увери го разпоредителят, докато го водеше през лабиринта от коридори в манастира.

Лутерин не каза нищо. Новите впечатления задръстваха ума му, но неволно се сети, че някога се надяваше самият той да стане Пазител.

Остана безмълвен в единия край на огромната приемна. Пазителят седеше на широк дървен трон, от двете му страни стояха момчета в монашески раса. Йерархът му махна да се приближи.

Шокерандит вървеше неуверено по осветения под и се питаше защо ли толкова много крачки му бяха необходими, за да застане накрая пред подиума.

Пазителят беше грамаден човек, предпочел да скрие туловището си под безформена виолетова роба. Лицето му сякаш щеше да се пръсне всеки миг от вътрешно напрежение. Имаше същия цвят като робата, спуканите капиляри се бяха разпълзели по бузите и носа му като миниатюрни лози. Лутерин съвсем бе забравил, че на света се срещат такива лица, и го изучаваше с любопитство, докато мъжът насреща също се взираше в него.

— Поклони се! — изсъска едно от момчетата и той се подчини.

Пазителят заговори задавено.

— Ти се върна сред нас, Лутерин Шокерандит. През последните десет години Църквата се грижеше за тебе, иначе твоите врагове вероятно щяха да те отровят, за да отмъстят за отцеубийството.

— А кои са тези врагове?

Воднистите очи на събеседника се криеха сред дебели мастни гънки.

— О, убиецът на Олигарха има врагове навсякъде — и официални, и прикрити. Но те, общо взето, са врагове и на Църквата. И занапред ще правим за тебе каквото можем. Между нас да си остане… Смятаме, че сме ти задължени. — Пазителят се подсмихна. — В състояние сме да те изведем веднага от Харнабхар.

— Нямам никакво желание да напусна Харнабхар. Тук е моят дом.

Воднистите очи наблюдаваха само устата му, докато говореше.

— Е, току-виж, си промениш намеренията. Сега ще трябва да се явиш и пред Наместника на Харнабхар. Както ти е известно, някога един и същ човек заемаше двата поста, но след разцеплението между Държавата и Църквата бяха разделени и тези длъжности.