Брайън Олдис - Хеликония. Зима

Дърпаше мощно всяка поредна верига. Оставаха все по-малко дни според издълбаните на стената календари. Наближаваше невероятният миг, когато отново щеше да бъде свободен, за да се смеси с човешкото гъмжило. Каквото и да му се случеше навън, той се молеше разпалено на Неживеещия бог да му позволи пак да се люби с жена. Във въображението му Инсил вече не беше чужда и далечна.

Северният вятър пак носеше дъха на вечните ледове. Едва ли имаше живо същество, което би могло да оцелее под напора му. Дори издръжливите листа на каспиарните се притискаха като свити корабни платна към стволовете.

Сняг затрупваше долините и се слягаше в плътни преспи. С всяка малка година светлината през деня отслабваше.

Към малкия параклис на крал Джандол-Анганол водеше покрита пътека. Навесите бяха направени надве-натри от откършени клони, но поне виелиците не заличаваха пътеката.

За пръв път от векове някой живееше в параклиса. Жена и момче клечаха до печката в ъгъла. Жената никога не забравяше да заключи вратата и бе прикрила печката, за да не се вижда откъм прозореца. Знаеше, че няма никакво право да живее на това свято място.

Бе поставила наоколо капани, които откри ръждясали в ризницата на параклиса. Дребните зверчета, които улавяше, напълно задоволяваха нуждата на двамата от храна. Тя си позволяваше съвсем рядко да отиде до селото, макар там да имаше добър приятел, който продаваше докарана от крайбрежието риба. Старият път от Ривенджк се поддържаше проходим независимо от изпитанията на климата.

Учеше сина си да чете. Пишеше буквите с пръчка в прахта или го вземаше на ръце, за да му покаже надписите по стените. Обясни му, че думите са картини на неща, някои от които ги има или могат да се появят, а други не бива да съществуват. Опитваше се и да му внушава незабелязано нравствени поучения, но понякога съчиняваше за него глупави приказки и двамата се превиваха от смях.

Щом детето заспеше, тя четеше за собствено удоволствие.

Никога не преставаше да се чуди, че в сградата още се усещаше присъствието на човек от нейния роден град Олдорандо. Долавяше странна връзка между неговия живот и своя въпреки разстоянията и вековете. Той се бе оттеглил тук в самота, за да се покае за греховете си. Много по-късно към него се присъединила и жена от Димариам, една от страните в далечния Хеспагорат. И двамата бяха оставили писмени свидетелства, над които тя размишляваше дълги часове. Понякога й се струваше, че неспокойният дух на краля витае наоколо.

След години, когато синът й порасна, тя му разказа историята.

„Този злодей Джандол-Анганол причинил голяма беда на подвластните си земи. Бил набожен, но унищожил религията си. Много трудно му било да живее с този страшен товар на съвестта си. Затова отпътувал за Харнабхар и прекарал десет малки години в Колелото, където сега е твоят баща. Но Джандол-Анганол изоставил не една, а даже две кралици там, откъдето дошъл. Сигурно е бил твърде покварен човек, нищо, че сиборналците го смятат за светец.

След като излязъл от Колелото, при него дошла и жената от Димариам, за която вече ти говорих. И тя била лечителка като мен. Е, занимавала се и с други неща, дори с търговия. Казвала се Имия Мунтрас. Водена от зова на вярата, тя дошла в Харнабхар и срещнала краля. Може би му е била утеха на стари години. Това не е лошо.

Мунтрас знаела колко ценни са знанията й. Ето, виж — написала е всичко по стените още през лятото на Голямата година. Тогава хората също си въобразявали, че ще настъпи краят на света. Тази жена научила много от един мъж, попаднал в Олдорандо от някакъв друг свят. Изумително е, но аз съм се нагледала на толкова необикновени неща, че съм готова да повярвам дори и в това.

От този странник научила много неща за епидемията. Той й казал, че Дебелата смърт е необходима, че тя преобразява оцелелите, променя обмяната на веществата, за да ги подготви най-добре за живота през зимата. Иначе хората нямат надежда да се съхранят през най-студените векове. Заразата се пренася от буболечки, които паразитират в козината на фагорите, а ухапят ли човек, той се разболява. Както виждаш, хората не могат да оцелеят през зимата на голямата година, ако ги няма фагорите.

Мунтрас се опитала да предаде знанията си на жителите на Харнабхар още преди векове. Но ето че и сега тук избиват двурогите, а държавата се старае с всички сили да спре разпространението на епидемията. По-добре да се бяха заели с медицината, за да има повече оцелели от болестта.“