Подминавах работници от чистотата, строителни групи, кърпещи под светлината на халогенни прожектори дупките по смълчаните нощни улици, шофьори на камиони, които безмълвно разтоварваха стоките си по пустите тротоари и под тихите навеси.
Озовах се близо до станция Ногизака и разбрах, че неволно се движа на северозапад. Спрях. Аояма Бочи беше точно насреща, безмълвно и мрачно, привличащо ме като зейнала черна дупка, с гравитация, още по-силна от тази на Токио.
Без да се замисля, пресякох пътя, като прескочих металната ограда по средата, спрях при каменното стълбище, после се предадох и се запътих към гробовете вътре.
Шумовете на улицата долу изведнъж станаха глухи, далечни, безсмислено ехо на градски гласове, чиито настойчиви нотки стигаха до там, ала нямаха власт над подобното на парк гробище. От това място гробището изглеждаше безкрайно. То се простираше пред мен, цял отделен град, чиито безброй надгробни камъни бяха миниатюрни къщички без прозорци, разположени симетрично, дълги булеварди на мъртвите.
Навлязох навътре в успокоителния сумрак по каменна алея, покрита с вишневи цветове, които лежаха като тъмен сняг на светлината на лампите от двете страни. Само допреди няколко дни същите тия цветове бяха радвали живите жители на Токио, които в гуляйджийско опиянение бяха идвали тук с хиляди да гледат присъщата окаяност на собствения си живот, отразена в кратката и жизнена хубост на вишните. Ала сега цветовете бяха нападали, гуляйджиите си бяха отишли, даже боклуците, изхвърлени от техните пиршества, бяха събрани и изнесени, и мястото отново бе върнато изцяло на мъртвите.
Веднъж Мидори ми беше говорила за моно но аваре , усет, който, макар и често объркван по време на съзерцанието на цъфтежа на вишните от какофонията на пиянските песни и работещите с акумулаторни батерии телевизори, остава устойчив в една от двете култури, от които произлизам. Тя го бе нарекла „тъгата да си човек“. Мъдра, примирена тъга, беше казала. Възхищавах се на дълбочината на характера, каквато предполагаше такова описание. За мен тъгата винаги бе синоним на горчивина и подозирам, че така и ще си остане.
Вървях напред с меланхолични стъпки, изпълнен с уважение към пълната тишина около мен. За разлика от града наоколо Аояма Бочи е неизменно и лесно открих какво ме привлича там въпреки десетилетията, изтекли от последното ми идване.
Надгробният камък беше обикновен, отличаван само от краткото съобщение, че Фудживара Шуичи е живял от 1912 до 1960 и че там е погребано всичко, което е останало от него. Фудживара Шуичи, баща ми, убит по време на уличните безредици, разтърсили Токио едно ужасно лято, докато съм бил малък.
Застанах пред гроба и дълбоко се поклоних, притиснал длани пред лицето си в будистката поза за почит към мъртвите. Майка ми би искала да кажа молитва, накрая да се прекръстя и ако стоях пред нейния гроб, щях да го сторя. Но такъв западен ритуал щеше да бъде обида за баща ми приживе и защо да го оскърбявам сега?
Усмихнах се. Трудно можех да избегна тези мисли. Баща ми беше мъртъв.
И все пак не казах молитва.
Изчаках малко, после седнах по турски на земята. Някои гробове бяха украсени с цветя — едни свежи, други увехнали. Като че ли мъртвите можеха да усетят аромата на букетите.
Сред надгробните камъни зашумоля ветрец. Опрях чело в събраните си длани и се вторачих в гроба пред мен.
Хората имат ритуали за общуване с мъртвите, ритуали, които зависят повече от индивидуалните особености, отколкото от културните влияния. Някои ходят на гробовете. Други разговарят с портрети или урни, поставени над камината. Трети ходят на места, любими на покойните приживе, произнасят безмълвни молитви в храмове или поръчват да посадят дървета в тяхна памет в някоя далечна земя.
Общият знаменател, естествено, е странното чувство, извън всякаква логика, че мъртвите осъзнават всичко това, че чуват молитвите, виждат делата и усещат любовта и копнежа на живите. Като че хората намират утеха в това чувство.
Аз не вярвам в тия неща. Никога не съм виждал душа да се отделя от тяло. Никога не ми се е явявал призрак, гневен или любящ. Никога не съм бил възнаграждаван, наказван или докосван от пътник от невидима страна. Просто знам, че мъртвите са си мъртви.
Няколко минути безмълвно седях, устоявайки на импулсивното желание да говоря, знаейки, че е глупаво. От баща ми не бе останало нищо. Дори да беше, абсурдно бе да вярвам, че е там, витае около пепел и прах, бори се за място сред душите на стотиците хиляди други погребани на същото място.
Читать дальше