Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Хората оставяха цветя и казваха молитви, вярваха в тия неща, защото така се спасяваха от смущаващото признание, че човекът, когото са обичали, вече го няма. По-лесно е да вярваш, че той все още може би вижда, чува и обича.

Погледнах надгробния камък на баща ми. Той бе нов според стандартите на гробището, малко над четири десетилетия, но вече потъмнял от мръсния въздух. От лявата му страна растеше тънък пласт безжизнен мъх. Без да се замисля, протегнах ръка и прокарах пръсти по релефните букви на бащиното ми име.

— Хисашибури, папа — промълвих, обръщайки се към него като онова момченце, което той бе познавал. Отдавна не сме се виждали.

Прости ми, татко. От последната ми изповед минаха трийсет години.

Престани с тия глупости.

— Извинявай, че не идвам при теб по-често — тихо казах на японски. — И че рядко мисля за теб. Държа на разстояние много неща, защото са мъчителни. Твоята памет е едно от тях. Всъщност първото от тях.

Замълчах за миг и се заслушах в тишината наоколо.

— Но ти и без това не ме чуваш.

Огледах се.

— Това е глупаво. Ти си мъртъв. Не си тук. После отново сведох глава над ръцете си.

— Ще ми се да мога да я накарам да разбере. Ще ми се да можеше да ми помогнеш.

По дяволите, тя беше жестока с мен. Нарече ме курва.

Може и да имаше основание. В края на краищата, убийството е крайна проява на омраза и страх, както сексът е крайна проява на любов и желание. И също като секса убийството на непознат, който иначе не е провокирал никакви чувства, е вътрешно неестествено. Предполагам, може да се каже, че мъж, който убива непознат, е като жена, която прави секс при аналогични обстоятелства. Че мъж, който получава пари, за да убива, е като жена, която получава пари, за да се чука.

Мъжът определено изпитва същата неохота, същото вцепеняване, същите угризения. Същите душевни травми.

— Но, по дяволите, морално ли е да убиеш някого, когото изобщо не познаваш, навярно войник като теб, само защото така ти нарежда държавата? — попитах гласно. — Или да хвърлиш бомба от хиляди метри височина, за да убиеш враговете, да погребеш жени и деца под развалините на собствените им домове, обаче това не те смущава, защото не се налага да видиш разрушенията. Това морално ли е? Аз не се крия зад минометния обсег, зад анимационния образ на термичния снайперистки мерник, нито зад медалите, които после ти връчват, за да те уверят, че касапницата е била справедлива. Всички тия глупости са илюзия, сънотворно, давано на убийци, за да ги упоят, след като са убили. Това, което правя, не е по-ужасно от ставащото по целия свят, а то винаги е ставало. Разликата е, че аз съм честен пред света.

Известно време помълчах. Мислех.

— Нейният старец и без това щеше да умре от рак на белите дробове, много по-мъчително, отколкото бе смъртта, която му осигурих. Ами че аз всъщност му направих услуга. По дяволите, в някои култури стореното от мен щеше да се приеме за евтаназия. Тя дори би трябвало да ми е благодарна.

Нещата в Осака вървяха добре за мен, сравнително добре. Като се замислех, струваше ми се, че всичко е започнало да се разпада след появата на Тацу.

Зачудих се дали да не го очистя. Имах достатъчно основания да се въздържам от подобно развитие на нещата. Проблемът беше, че той започваше да се държи като че ли го знае, което не бе добре.

Трябваше да се върна в Осака, да довърша приготовленията си колкото може по-бързо и да замина. Тацу можеше да се оправи и сам. Хари беше безнадежден. Мидори бе научила онова, заради което бе дошла, Наоми беше сладка, ала вече бе изпълнила предназначението си.

Изправих се. Краката ми се бяха сковали от студената земя и аз ги заразтривах, за да раздвижа кръвта в тях. Поклоних се пред гроба на баща си и дълго го гледах.

— Ая — казах накрая. После благодарих: — Аригато — обърнах се и се отдалечих.

На другата сутрин отидох до уличен телефон и се обадих на Хари. През годините беше правил много за мен и се чувствах отвратително, че се бяхме разделили така. Знаех, че това го е измъчвало, измъчваше и мен.

Отговори ми непознат мъжки глас.

— Моши моши?

— Моши моши — намръщих се. — Харуйоши-сан ирас-шаимасе ка? — Там ли е Харуйоши?

Последва пауза.

— Вие приятел ли сте на Харуйоши? — попита ме на японски гласът.

— Да. Всичко наред ли е?

— Аз съм чичото на Харуйоши. Със съжаление трябва да ви съобщя, че той почина снощи.

Здраво стиснах слушалката и затворих очи. Замислих се за последните му думи към мен: „Виж, довечера ще се срещнем с нея. Внимателно ще я наблюдавам. Ще имам предвид предупреждението ти.“