Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Кимнах, като си мислех, че тъкмо това иска да чуе. Ала Мидори се засмя.

— Това ли е изкуплението ти след всичко, което си извършил? Не знаех, че е толкова лесно да влезеш в рая.

Може и да нямах право, обаче започвах да се дразня.

— Виж, допуснах грешка с баща ти. Казах ти, че съжалявам за нея. Щях да променя нещо, ако имах възможност, казах ти. Какво друго да направя? Искаш да се залея с бензин и да си драсна клечката ли? Да нахраня рибите? Какво искаш?

Тя сведе очи.

— Не знам.

— Е, и аз не знам. Но се опитвам да намеря изход.

Гадният му Тацу, помислих си. Беше предвидил всичко. Знаеше, че тя ще ме разтърси.

Допих бунахавена. Оставих празната чаша на масата и се вторачих в нея.

— Искам нещо от теб — чух я да казва след малко.

— Знам — отговорих, без да я поглеждам. — Но не знам какво.

Затворих очи.

— Знам, че не знаеш.

— Не мога да повярвам, че изобщо седя тук и приказвам с теб.

На тия думи само кимнах.

Отново се спусна дълго мълчание, докато през ума ми минаваха всички неща, които можех дай кажа, неща, които ми се щеше да имат силата да променят нещо.

— Не сме свършили — чух я да казва.

Погледнах я, без да разбирам какво има предвид, и тя продължи.

— Когато узная какво искам от теб, ще ти кажа.

— Благодаря — отвърнах сухо. — Така поне ще го очаквам.

Тя не се засмя.

— Ти си убиецът, не аз.

— Така е.

Мидори продължи мълчаливо да ме наблюдава, после попита:

— Тук ли ще те намеря?

Поклатих глава.

— Не.

— Тогава къде?

— По-добре аз да те потърся.

— Не! — отсече тя с внезапна настървеност, която ме изненада. — Край на тия игрички. Ако искаш пак да ме видиш, ще ми кажеш къде ще бъдеш.

Вдигнах празната си чаша и силно я стиснах. Върви си, казах си. Даже няма нужда да казваш каквото и да е. Просто остави няколко банкноти на масата и си върви. Никога вече няма да я видиш.

Само че винаги щях да я виждам. Не можех да избягам от това.

Бях свикнал да се надявам на толкова малко, та като че ли бях изгубил всякакъв естествен имунитет към емоционалните инфекции. Надеждите ми за Мидори бяха намерили опорна точка и колкото и нелепи да бяха станали, явно не можех да ги преодолея.

— Виж — отвърнах, вече знаейки, че е безсмислено. — Отдавна живея така. Тъкмо по тая причина съм останал жив толкова дълго.

— Тогава забрави — рече Мидори. И се изправи.

— Добре — спрях я. — Можеш да ме намериш тук.

Тя ме погледна и кимна.

— Хубаво.

Замълчах за миг.

— Ще ми се обадиш ли? — попитах я.

— Това интересува ли те?

— Боя се, че да.

— Добре — отново кимна Мидори. — Да видим дали несигурността ще ти хареса — после се обърна и се отдалечи.

Платих сметката и изчаках малко, след това си тръгнах през един от подземните изходи. Не можех да остана повече. Може би щях да съм в състояние да живея, ако Мидори знаеше къде съм, обаче мерките за безопасност й бяха абсолютно чужди и можеше неволно да отведе някого при мен. Освен това исках да затрудня Тацу. В момента не бе от чак такова значение, че разполага с начин да ме открива, ала самата мисъл не ми допадаше.

Щях да отсядам в най-анонимните бизнес хотели, всяка нощ в различен. Това щеше да ме защити от всеки, който можеше да следи Мидори, и щеше да принуди Тацу да полага неимоверни усилия в опит да следи движенията ми.

Щях да запазя стаята в „Империал“, естествено. Това навярно щеше да ми помогне да се отърва от Тацу. Така бих могъл и дистанционно да проверявам телефонния секретар в стаята си, в случай че Мидори се опиташе да се свърже с мен. Можех да се отбивам от време на време, като проявявам извънредна предпазливост, да си давам вид, че живея там.

Ходех с наведена глава и правех всичко възможно да не позволя камерите да ме заснемат ясно, обаче нямаше как да бъда сигурен. Чувствах се в безизходица, обземаше ме параноя.

Може би щях просто да се чупя. Рано сутринта, Осака-Рио, финито.

Но ми бе омразна мисълта, че Мидори може пак да се опита да се свърже с мен и да открие отново, че съм изчезнал.

Ти и без това я лъжеш, помислих си.

Може би щях да поостана още ден, най-много два. Да, може би. И после, ако някой изобщо получеше вест от мен — Мидори, Тацу или който и да е друг, това щеше да е с пощенска картичка, пар авион.

Направих някои агресивни ходове, за да се уверя, че не ме следят. После забавих крачка и се впуснах да блуждая из нощен Токио, без да знам къде отивам и без всъщност да ме е грижа.

Видях двама млади фурита — безделници, реагирали на десетилетната рецесия в Япония, избягвайки постове, които вече и без това не бяха свободни за тях, и вместо това се наемаха на временна работа, например нощна смяна в универсални магазини, където обслужваха нуждите на други нощни птици в Токио: родители с хлътнали очи, търсещи препарати за почистване, на които дългите часове на пътуване до и от работа и техните плачещи бебета не оставяха време да се погрижат за дома си през деня; самотни мъже, все още по работни ризи насред огромния град, страдащи от самота, толкова остра, че дори наркотикът на нощните телевизионни предавания не можеше да я разсее, впуснали се в случайни набези в търсене на признаци за друг живот; дори други фурита на връщане към домовете на родителите им, където продължаваха да живеят, за да свържат двата края, с които споделяха по една уморена цигара и тъп виц, преди да проспят сутринта и после да станат, за да вършат същото до късно през следващата нощ.