Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Когато се приближих към асансьорите, забелязах една поразителна японка, около трийсет и пет годишна, с дълга до раменете вълниста, гарвановочерна коса и контрастираща гладка, много светла кожа. Носеше избелели дънки, черни мокасини и черен пуловер с остро деколте. Стоеше по средата между асансьорите и гледаше право към мен.

Мидори.

Не, помислих си. Вгледай се по-внимателно.

От последния път преди около година, когато бях гледал изпълнението йот сенките в нюйоркския „Вилидж Вангард“, бях видял няколко жени, на пръв поглед приличащи на нея. Всеки път, когато ми се случваше, част от ума ми регистрираше детайлите, навярно от желание да повярва, че наистина е тя, и илюзията продължаваше секунда-две, преди по-внимателното вглеждане да убеди онази надяваща се част от мен в грешката й.

Жената се взираше в мен. Скръстените й ръце се раздвижиха. Мидори. Нямаше съмнение.

Сърцето ми се разтуптя. В ума ми избухна залп от въпроси. Как е възможно да е тук? Как може да е тя? Какво прави пак в Токио? Откъде знае къде да ме открие? Как би могъл да знае който и да било?

Оставих въпросите настрани и се заех да проверя второстепенните зони наоколо. Това, че си видял една изненада, не означава, че няма и друга. Всъщност първата може да е нарочно отклоняване на вниманието, финт за нанасяне на фатален удар.

Никой не ми се струваше не на мястото си. Нищо не задейства радара ми. Добре.

Пак я погледнах. Все още наполовина очаквах да се окаже, че халюцинирам. Не халюцинирах. Тя беше.

Сега стоеше с отпуснати отстрани ръце и ме наблюдаваше. Позата й бе скована и някак решителна. Очите й бяха вперени в мен, ала не можех да прочета нищо в тях.

Отново се озърнах наоколо и бавно закрачих към Мидори. Спрях пред нея. Помислих си, че бясното туптене в гърдите ми е достатъчно високо, за да го чуе.

Вземи се в ръце, смъмрих се. Но не знаех какво дай кажа.

— Как ме намери? — разнесе се от устните ми.

Лицето й беше ведро, но и безизразно. Очите й тъмнееха.

Излъчваха обичайната си недостъпна топлина.

— Потърсих в указателя на хората, които би трябвало да са мъртви.

Ако се опитваше да ме слиса, успя. Отново се огледах наоколо.

— Страх ли те е от нещо? — меко попита тя.

— Постоянно — отвърнах, спирайки очите си върху нейните.

— От мен ли? Защо?

Мълчание.

— Какво правиш тук?

— Търся те.

— Защо?

— Не се прави на глупак. Знам, че не си.

Туптенето на сърцето ми започна да се успокоява. Ако си мислеше, че ще се размекна от мъглявите й отговори, много грешеше. Не играя така, даже с нея.

— Ще ми кажеш ли как ме намери?

— Не знам.

Ново мълчание. Погледнах я.

— Искаш ли да пийнем по нещо?

— Ти ли уби баща ми?

Сърцето ми пак се разтуптя. Дълго се взирах в нея. Накрая казах, съвсем тихо: „Да.“ Наблюдавах я. Не извърнах очи.

Мидори помълча. Когато заговори, гласът й беше нисък и дрезгав.

— Мислех, че няма да го признаеш. Поне не толкова лесно.

— Съжалявам — отвърнах, мислейки си колко нелепо звучи.

Тя стисна устни и поклати глава, сякаш казваше: „Не говориш сериозно“.

Отново се огледах наоколо. Не забелязах някой да е заел опасна за мен позиция, ала влизаха и излизаха много хора и не можех да бъда сигурен. Исках да се махна оттук. Ако тя имаше съучастници, това, че ще ме последват, щеше да ги издаде.

— Хайде да идем в бара — предложих. — Ще ти кажа всичко, каквото поискаш.

Мидори кимна, без да ме поглежда.

Нямах предвид бар „Рандеву“ във фоайето, който е толкова фрашкан с идващи и заминаващи, че е безполезен от гледна точка на безопасността, а „Олд Империал“ на мецанина. Той е останка от първоначалния „Империал“, проектиран от Франк Лойд Райт и съборен през 1968-ма, уж заради несъобразеността му с изискванията за противоземетръсна сигурност, но по-скоро от уважение към заблудените представи за „прогрес“. Пътят до мецанина минаваше обратно през фоайето, оттам по едно стълбище и с няколко завоя по почти съвсем пусти коридори с различни изходи. Ако някой следеше Мидори, със или без нейно знание, трудно щеше да остане незабелязан, докато се движехме.

Качихме се по стълбището. Нямаше никой, освен дванайсетина клиенти в ресторантите, които подминахме. Докато чакахме на входа на бара да ни настанят, хвърлих поглед назад. Никой не се приближаваше. Явно беше сама.

Седнахме един до друг в едно от полукръглите сепарета, скрити от входа зад високите облегалки. Ако някой искаше да се увери, че сме там, трябваше да влезе вътре и да се разкрие. Поръчах за двамата осемнайсетгодишен „Бунахавен“ от отличния избор на бара от малцово уиски.