Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Бяха се срещнали, да. Обаче не беше взел думите ми на сериозно.

— Простете, че питам — с все още затворени очи произнесох, — но бихте ли ми казали как е починал Харуйоши?

Последва нова пауза.

— Изглежда, че е пил малко повечко и се е качил на покрива на блока, за да се поразходи. Явно прекалено се е приближил до ръба и е изгубил равновесие.

Още по-силно стиснах слушалката. Хари не пиеше. Поне със сигурност не прекаляваше. Макар да бях наясно, че би опитал всякакви нови неща, ако Юкико го е насърчила.

— Благодаря, че ми съобщихте — казах на глас. — Моля, приемете моите най-искрени съболезнования за това тъжно събитие. Предайте съболезнованията ми на родителите на Хари. Ще кажа молитва за духа му.

— Благодаря — отвърна гласът.

Оставих слушалката на вилката.

Инстинктът ми подсказваше, че получената информация е вярна. Но все пак се обадих в районния полицейски участък, за да се уверя. Казах на ченгето, което отговори, че съм приятел на Харуйоши Фукасава, че съм научил лошата новина. Полицаят потвърди, че Хари е мъртъв. Падане. Явно злополука. Каза ми, че съжалявал. Благодарих му и затворих.

Постоях малко там. Чувствах се нещастен и странно самотен.

Бяха получили от него каквото бяха искали. Бяха уредили неуредените си сметки.

Е, вече с нищо не можех да му помогна. Бях се опитал, когато имаше значение. Сега беше късно.

В известен смисъл аз бях виновен. Знаех, че Юкико е опасна за него, но само му изложих подозренията си. Не биваше да му казвам нищо, а просто да й организирам малка злополука. Хари щеше да потъгува, обаче щеше да е още жив.

Усетих, че скърцам със зъби, и се насилих да престана.

Спомних си колко щастлив беше той, когато за пръв път ми разказа за нея, срамежлив, сантиментален и очевидно влюбен.

Спомних си как оная ледена кучка ту дразнеше, ту успокояваше Мураками. И думите на Наоми: „Тя обича да прави неща, които не са ми по вкуса.“

Представих си я как го налива. Той не беше привикнал с алкохола. Но е пил, за да й достави удоволствие. Представих си я как му предлага да се разходят по покрива, където ги причаква Мураками.

А може да го бе извършила и сама. Не беше трудно. Тя бе ходила в блока, познаваше ритъма му на живот, обичаите му, разположението на охранителните камери. И той й имаше доверие. Въпреки моето предупреждение, ако е бил достатъчно пиян, Хари е нямало да се поколебае да се приближи до ръба. Може би на шега. Може би заради предизвикателството.

Без да се замисля, вдигнах слушалката и замахнах, за да я разбия в телефона. Дълго стоях така, с изпъната ръка и треперещо тяло, насилвайки се да не правя сцени, да не привличам внимание.

Накрая оставих слушалката върху вилката. Затворих очи, поех си дъх и го изпуснах докрай. Още веднъж. И пак.

Отидох до друг телефон и се обадих на Тацу. Казах му да провери чатрума, защото искам да се срещнем. После отидох в едно интернет кафе, за да му съобщя кога и къде.

Срещнахме се в кафе „Пешаворл“ в деловия квартал Нихонбаши, едно от заведенията, които бях обичал през годините, прекарани в Токио.

Отидох там рано, както обикновено, и се спуснах по стълбището от „Сакура-дори“ в сумрачното помещение. „Пешаворл“ има формата на латинската буква и аз седнах в единия край. Бях скрит от входа, обаче виждах бара с червената стоманена везна за измерване на точни количества кафени зърна, очуканите съдове за киснене на кафе, на чиито вдлъбнатини, като на казаните за дестилиране на малцово уиски, сигурно се дължеше уникалният вкус на тукашните кафета, и странните устройства, плашещи със своята конкретност, несъмнено предназначени изключително за най-прекрасните смески, чиято правилна употреба беше неизвестна, освен на посветените в занаята.

Поръчах си кафе „Роа“ и послушах „Августовски копнежи“ на Моника Борфорс, докато чаках Тацу. Точно в дванайсет чух вратата да се отваря и затваря, последвана от познатите тътрещи се стъпки. След малко той надзърна иззад ъгъла и ме видя. Приближи се и седна под прав ъгъл към мен, за да можем да разговаряме, без да се безпокоим, че ще ни чуват. Изсумтя нещо вместо поздрав и каза:

— След скорошната ти среща с Кавамура-сан, мога само да се досещам, че си ме повикал тук или да ми благодариш, или да ме убиеш.

— Не съм тук за това — отвърнах.

Тацу ме погледна.

Сервитьорката дойде и го попита какво желае. Поръча си чай с мляко, по-скоро като компромис към обстановката, помислих си, отколкото от вкус към тази напитка.