Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

— Ои, Араи-сан, йо — приближи се към мен той. — Да се поразходим.

Изправих се.

— Добре.

Един от телохранителите последва шефа си. Запътих се към сака си, но той ме изпревари, вдигна го и го преметна през рамо.

— Аз ще го нося.

Не показах, че това ме смущава. Поне мобифонът, много по-малък от пистолета, беше в джоба ми. Свих рамене.

— Благодаря.

Мураками кимна към вратата.

— Да излезем.

Сърцето ми се разтуптя, гласът ми обаче остана спокоен.

— Както кажеш. Нека само първо да пусна една вода.

Закрачих към дъното на доджото и влязох в банята. Вече бях толкова напрегнат от адреналина, че нямаше да мога да се изпикая, ако се налагаше. Но не бях дошъл там за това.

Търсех импровизирано оръжие. Щях да се обадя на Тацу, след като го откриех. Може би някакъв прах за пране, който да хвърля в очите на някого, или дръжка от подочистачка, която да превърна в палка. Каквото и да е, за да увелича невероятно малките си шансове.

Очите ми шареха из банята, обаче нямаше нищо. Сапунът бе течен. Даже да имаше подочистачка, явно я държаха другаде.

Трябваше да го направиш по-рано. Глупаво. Много глупаво.

Погледът ми падна на месингов стопер за врата, завинтен в стената точно над пода зад вратата. Приклекнах и се опитах да го отвинтя. Беше прекалено близо до пода, за да го хвана плътно. И бе покрит с десетина пласта боя — изглеждаше стар, колкото самата сграда. Не помръдваше.

— Майната му — изругах. Можех да се опитам да го избия с ритник, но така щях да счупя острието, завинтено в стената.

Вместо това се опитах да го разхлабя, като натисна с длан на едната страна, после на другата. Нагоре-надолу. Наляво-надясно. Раздвижих го, обаче все още не можех да го отвинтя. По дяволите, прекалено много се бавя.

Стиснах го с всички сили с палците и показалците на двете си ръце и го завъртях по посока на часовниковата стрелка. За миг ми се стори, че пръстите ми са се подхлъзнали, но после разбрах, че съм го завъртял.

Доразвинтих го и тъкмо се изправях, когато вратата на банята се отвори. Появи се единият бодигард. Вторачи се в мен.

— Всичко наред ли е? — попита, като държеше вратата отворена.

Скрих стопера в дланта си.

— Да, само да си измия ръцете. Веднага идвам.

Той кимна и излезе. Вратата се затвори зад него и аз пъхнах стопера в предния си десен джоб.

Естествено, не бях сигурен, че ми готвят нещо. Мураками можеше просто да е дошъл да поговорим за нещо, както беше подхвърлил в „Дамаск Роуз“. Само че това нямаше значение. Важното е да приемеш фактите веднага. Повечето хора не искат да повярват, че престъплението наистина ще бъде извършено. На някакво равнище го съзнават, обаче продължават да отричат, докато получат окончателно доказателство. Но тогава, естествено, вече е късно да направят нещо по въпроса.

Ако греша, то е, за да допусна най-лошото. Така, ако не се окажа прав, после винаги мога да се извиня. Или да пратя цветя. Ако сбъркаш в другата посока, ще пратят цветя на твоето погребение.

Извадих мобифона и на излизане от банята натиснах клавиша за скоростно избиране. Първото нещо, което забелязах, беше празната зала. Между мен и вратата стояха само Мураками и двете мутри. Бяха оставили сака ми до предния вход. Не видях пистолета, затова реших, че не са се сетили да претърсят чантата по време на краткото ми отсъствие.

— Какво става? — попитах, ала небрежно, като че ли съм прекалено тъп, за да разбера, че нещо хич не е наред, и разчитам на откровен отговор от Мураками.

— Всичко е наред — рече той и тримата се запътиха към мен. — Просто помолихме другите да изчакат навън, за да останем насаме.

— А, добре — отвърнах. Вдигнах мобифона. — Само трябва да звънна набързо.

— По-късно — отсече Мураками.

Надявах се, че Тацу и хората му са наблизо. Трябваше да са точно зад ъгъла, ако искаха да са ми от полза.

— Сигурен ли си? — попитах, като го зяпах и печелех време. — Ще отнеме само минутка.

— По-късно — повтори той.

Бодигардовете се разгърнаха от двете му страни.

Сведох поглед и видях, че връзката е установена.

— Добре — свих рамене. Напъхах ръце в джобовете си — прибрах телефона в левия и стиснах стопера в десния. Щях да изчакам, докато влязат в обсега на ръцете ми.

Само че те спряха по-далеч. Наблюдавах ги с въпросителен, плах поглед, сякаш питах: „Ей, момчета, какво става тук бе?“

Мураками дълго ме пронизва с очи. Когато заговори, гласът му звучеше като ниско ръмжене.

— Имаме проблем.