Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

— Надявам се, разбираш защо го направих — рече Тацу, докато чакахме чая му.

— Естествено. Ти си фанатичен манипулатор и вярваш, че целта винаги оправдава средствата.

— Говориш като жена ми.

Не се засмях.

— Не биваше да въвличаш Мидори в това.

— Не съм я въвлякъл. Надявах се, че ще повярва в смъртта ти. Ако беше искала да повярва, щеше да го стори. Ако не пожелаеше, щеше да се разрови. Тя е доста упорита.

— Каза ми, че те е заплашила със скандал.

— Блъфираше.

— Тя не блъфира, Тацу.

— И все пак. Казах й къде да те намери, защото вече нямаше смисъл да я заблуждавам. Всъщност тя изобщо не беше заблудена. Освен това реших, че срещата може да ти е от полза.

Поклатих глава.

— Наистина ли смяташ, че тя може да ме убеди да ти помогна?

— Разбира се.

— Защо?

— Знаеш защо.

— Не се дръж покровителствено, Тацу.

— Добре. Съзнателно или не, ти искаш да си достоен за нея. Уважавам те за това отношение, защото Кавамура-сан наистина е възхитителна, забележителна жена. Но може би подхождаш неправилно и исках да ти дам възможност да го видиш.

— Грешиш.

— Тогава защо си тук?

Погледнах го.

— Ще ти помогна и този път. Това няма нищо общо с Мидори — за миг си представих Хари. — Не, всъщност ти ще ми помогнеш.

Сервитьорката донесе чая му и се отдалечи.

— Какво се е случило? — попита Тацу.

Инстинктът ми подсказваше да не му казвам, да защитя Хари, както винаги се бях опитвал да правя преди. Само че вече нямаше значение.

— Мураками уби един мой приятел. Хлапак на име Харуйоши. Ямаото го използваше, струва ми се, за да ме открие. Когато са решили, че са получили каквото искат, са се отървали от него.

— Съжалявам.

Свих рамене.

— Ти печелиш от това. Ако не те познавах добре, може би щях да заподозра нещо.

Съжалих за тия думи още щом ги произнесох. Тацу прекалено много се самоуважаваше, за да отговори.

— Така или иначе, искам да провериш нещо.

— Добре.

Разказах му как Канезаки бе следил Хари, как всичко беше започнало от писмото на Мидори, каква бе връзката с Юкико и „Дамаск Роуз“.

— Ще видя какво ще намеря — отвърна той.

— Благодаря.

— Твоят приятел… млад ли беше? — попита Тацу.

Погледнах го.

— Съвсем млад.

Той кимна с тъжен поглед.

Спомних си как ми беше разказал за Мураками, как бе стискал и отпускал зъби, когато ми съобщаваше, че Мураками бил замесен в убийството на дете. Трябваше да попитам.

— Тацу, имал ли си… имаш ли син?

Последва дълго мълчание, по време на което сигурно смилаше мисълта, че знам нещо за личния му живот, и преценяваше как да отговори.

— Да — накрая кимна той. — През февруари щеше да навърши трийсет и две.

Внимателно претегляше и дори внимателно произнасяше думите. Зачудих се кога за последен път е говорил за това.

— Беше на осем месеца, току-що отбит — продължи Тацу. — С жена ми не бяхме излизали заедно от доста време, затова наехме гледачка за вечерта. Когато се прибрахме, жената беше много измъчена. Изпуснала момченцето и то си бе ударило главата. Плакало, каза ни тя, обаче сега изглеждало добре. Спяло. Жена ми искаше веднага да го заведем на лекар, но като го видяхме, ни се стори, че спи спокойно. Защо излишно да смущаваме съня на детето, казах аз. Ако нещо го болеше, щяхме да разберем. На жена ми й се искаше да повярва, че всичко е наред, затова успях да я убедя.

Той отпи глътка чай.

— На сутринта синът ни беше мъртъв. Докторът ни каза, че имал субдурален хематом. Каза ни, че нямало да го спасим, дори веднага да сме потърсили помощ. Но аз, естествено, винаги ще се съмнявам. Защото имах избор, разбираш ли? Може да е ужасно, че го казвам, но щеше да ми е по-лесно, ако синът ми беше умрял моментално. Или ако гледачката не беше толкова почтена и не ни беше казала какво е станало. Същият резултат, и все пак съвсем различен.

Погледнах го.

— Колко големи бяха тогава момичетата ти, Тацу? — попитах.

— На две и четири годинки.

— Господи — промълвих.

Той кимна, без да се опитва да се прави на стоик пред мен.

— Загубата на дете е най-страшното нещо. Няма по-голяма мъка. Дълго време исках да се самоубия. Отчасти, защото така може би щях да отида при сина си и навярно да съм в състояние да го утешавам и закрилям. Отчасти, за да изкупя вината си към него. И отчасти просто за да сложа край на мъките. Но дългът към жена ми и дъщерите ми беше по-голям от тези ирационални и егоистични желания. И постепенно започнах да приемам мъката си просто като наказание, като карма. И въпреки това всеки ден си мисля за сина си. Всеки ден се питам дали ще имам възможност да го видя пак.