Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

До тротоара беше паркиран черен мерцедес S600 с тъмни прозорци. Единият бодигард отвори задната врата. На седалката се бе свило куче. Бял питбул, с късо отрязани уши и мускулесто тяло. На муцуната му имаше тежък кожен намордник, покрай ръбовете на който се виждаха белези и рани. Явно беше едно от бойните животни на Мураками. Звярът ме погледна така, като че ли се прицелваше в мен с дулото на скритата си под намордника муцуна, и ми се стори, че виждам някакъв кучешки аналог на лудост в малко кървясалите му очи. Е, казват, че кучетата заприличвали на стопаните си.

Мураками ми даде знак да вляза.

— Не се бой, не е опасен, стига да е с намордник.

— И все пак, защо не влезеш пръв? — предложих аз.

Той се засмя и се вмъкна вътре. Кучето се премести, за да му направи място. Влязох и бодигардът затвори вратата, после заедно с колегата си седнаха отпред. Потеглихме на север по „Кайган-дори“ към „Сакура-дори“ и след това до „Гайенхигаши-дори“ в Ропонги. Мълчахме. Кучето ме наблюдаваше по време на цялото пътуване.

Когато прекосихме „Ропонги-дори“, започнах да се тревожа. А щом наближихме „Аояма-дори“, вече знаех.

Отивахме в „Дамаск Роуз“.

Отказах се от всичките си не много успешни опити да се самоубедя, че Хари просто е извадил късмет с онова момиче. В климатизираното купе на мерцедеса изведнъж ми стана топло.

Обаче аз имах по-непосредствен проблем от Хари. Предишния път в „Дамаск Роуз“ бях говорил на английски, представяйки се за американски гражданин, който не знае много добре японски. Освен това бях под друго име. Трябваше да измисля как да се справя с това.

— А, хубаво заведение — отбелязах, когато колата спря до тротоара.

— Идвал ли си тук? — попита Мураками.

— Само веднъж. Момичетата са красавици.

Устните му се разтеглиха в усмивка и прекалено белият мост цъфна между тях.

— Би трябвало. Аз ги избирам.

Шофьорът отвори задната врата и ние слязохме. Кучето остана, наблюдавайки ме с жадните си дяволски очи, докато бодигардът затвори вратата и тъмното стъкло ни раздели.

Нигерийците охраняваха входа. Те раболепно се поклониха ниско на Мураками и едновременно произнесоха „ирас-шаимасе“. Онзи отдясно изрече няколко думи в микрофона на ревера си.

Слязохме по стълбището. Червендалестия, когото бях видял предишния път, вдигна поглед, видя Мураками и мъчително преглътна.

— О, Мураками-сан, добър вечер — с нисък поклон поздрави на японски той. — Винаги ни е приятно да ни гостувате. Имате ли някакво конкретно желание за тази вечер?

От челото му се стичаше тънка струйка пот. Цялото му внимание бе насочено към моя спътник и изобщо не ме забеляза.

Мураками се огледа наоколо. Няколко момичета му се усмихнаха. Явно вече бяха предупредени.

— Юкико — заповяда той.

Хари, помислих си.

Червендалестия кимна и се обърна към мен.

— Окяку-сама? — попита. А вие?

Фактът, че говореше на японски, показваше, че не ме е познал. Предишния път бяхме разговаряли на английски.

— Наоми тук ли е тази вечер? — попитах, също на японски. Ако беше там, исках веднага да я видя, така щях да имам съвсем мъничко по-голям шанс да овладея разговора. Ако нещата се развиеха неблагоприятно, поне нямаше да изглежда, че съм се опитал да я избегна.

Очите на Червендалестия като че ли лекичко се присвиха, може би си спомни за човек, който е поискал Наоми преди няколко седмици. Не бях сигурен.

Той наведе глава.

— Ще ви я доведа.

Вече бях измислил обяснение, в случай че Наоми повдигне въпроса за новото ми име или други несъответствия: бях женен и не исках да рискувам жена ми да научи за нощните ми похождения. Фактът, че бях платил в брой, вместо с кредитна карта, щеше да потвърди версията ми. Не беше най-доброто обяснение на света, но трябваше да имам какво да кажа, ако тя забележеше несъответствията.

Червендалестия взе две менюта и ни въведе в главната зала, спирайки да прошепне няколко думи на момичето, чието име, доколкото си спомнях от предишния път, бе Елза. Тя докосна по ръката друго момиче, Еми.

Запътихме се към ъглова маса. Ние с Мураками се настанихме един до друг, и двамата с лице към входа. Видях, че Еми отива при една от масите, където Юкико забавляваше друг клиент. Еми седна и зашушна в ухото на Юкико. След малко Юкико се изправи и се извини. Елза повтаряше същото на масата, където работеше Наоми. Идеално отработено.

Юкико се приближи и видях, че устните й се разтягат в котешка усмивка при вида на Мураками. Наоми я последва след няколко секунди. Пак носеше елегантна черна официална рокля, този път копринена, стегната в кръста, но свободна нагоре. Диамантената гривна искреше на лявата й китка както преди.