Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Противникът ми изохка и се опита да се отскубне. Направих дълга крачка напред с десния крак, приведох се под лявата му ръка и в същото време пуснах коляното му. Пресегнах се зад гърба му, стегнах кръста му с ръце, спуснах хълбоци надолу и рязко извих гръб назад. Адонис се преметна отгоре ми като последното вагонче от влак в увеселителен парк, разперил ръце и крака под шантави ъгли. Шията и раменете му поеха удара и краката му се удариха през главата му в пода от набраното ускорение.

Ако бях го пуснал, щеше да направи пълно салто. Само че аз не го пуснах и краката му се приземиха на пода, а самият той се озова на гърба ми. Сграбчих лицето му с лявата си ръка, натиснах главата му назад и се измъкнах изпод него. Изправих се на дясно коляно, напрегнах хълбоци и замахнах към незащитеното му гърло с дясната си подлакътница, като вложих в удара цялата си тежест. Усетих изхрущяването на адамовата ябълка и пръстеновидния хрущял на ларинкса. Ръцете му се стрелнаха към гърлото и тялото му започна да се гърчи.

Изправих се и се отдръпнах от него. Тълпата мълчеше.

Видях, че шията му започва да се подува от хематома, предизвикан от фрактурите. Краката му подритваха и дращеха по пода, той се търкаляше от едната на другата си страна. Сгърченото му лице посиня над отчаяните му пръсти. Никой не понечи да му се притече на помощ. Не че можеха да направят нещо. След няколко секунди цялото му тяло започна да се разтърсва в неравномерни спазми, като че ли изпадаше в шок. След още няколко секунди гърчовете престанаха.

Някой извика: „Ята“ , „Спечелих!“, и в помещението отекна хор от овации. Публиката се приближи към мен. Хората ме потупваха по гърба и стискаха ръцете ми. Тревожно осъзнах, че някой от приятелите на Адонис може да се възползва от момента, за да ми забие нож, обаче нищо не можех да сторя.

Чух гласа на Вашио.

— Хора, сагате, сагате. Икисасете яре — Хайде, хайде, оставете го да си поеме дъх! — заедно с неколцина от охраната той се приближи към мен и започна да разблъсква навалицата.

Някой ми подаде пешкир и аз си избърсах лицето. Тълпата отстъпи. Озърнах се и видях пачки от банкноти по десет хиляди йени, които преминаваха от едни ръце в други.

Мураками пристъпи в кръга. Усмихваше се.

— Йокуята зо — рече той. Браво.

Пуснах пешкира.

— Къде са ми парите?

Той бръкна в джоба на гърдите си и извади дебел плик. Отвори го, за да видя, че е пълен с банкноти от по десет хиляди йени, после пак го затвори и го прибра в джоба си.

— Твой е. Ще ти го дам по-късно — огледа се наоколо. — Някой от тези наоколо може да се опита да ти го открадне.

— Дай ми го сега — настоях.

— По-късно.

Майната им на парите, помислих си. Радвах се, че съм жив. Запътих се натам, където бях оставил дрехите си. Тълпата почтително се разтвори пред мен. Няколко ръце ме потупаха по раменете.

Мураками ме последва.

— Парите са си твои. Искам още нещо, преди да ти ги дам.

— Майната ти — облякох си ризата и започнах да я закопчавам.

Той се засмя.

— Добре де, добре — пак извади плика и ми го подхвърли.

Хванах го с две ръце и надникнах вътре. Като че ли всичко беше наред. Натиках го в джоба на панталона си и продължих да си закопчавам ризата.

Исках да ти кажа, че можеш да спечелиш десет-двайсет пъти повече от сумата в плика — рече Мураками.

Погледнах го.

— Интересуваш ли се?

— Слушам те.

Той поклати глава.

— Не тук. Да идем някъде, където можем да го отпразнуваме — той се усмихна. — Аз черпя.

Нахлузих обувките си и приклекнах, за да ги завържа.

— Къде предлагаш да идем?

— Собственик съм на едно малко заведение. Ще ти хареса.

Замислих се. „Празнуването“ с Мураками щеше да ми даде възможност да събера още информация за Тацу. Не виждах сериозни минуси.

— Добре.

Той се усмихна.

Видях, че двама души напъхват Адонис в чувал за трупове. Господи, наистина са се приготвили, помислих си. Натовариха го на количка и го забутаха към изхода. На долната й плоскост имаше купчина метални плочи. Единият от мъжете носеше верига и разбрах, че ще завържат тежести на тялото и ще го хвърлят в някой от околните канали.

Следващият бой продължи дълго. Съперниците бяха сдържани и като че ли негласно се бяха споразумели да не прилагат смъртоносни или обезобразяващи хватки.

— Не си струва да ги гледаме — след десетина минути ми рече Мураками. — Да вървим.

Той даде знак на бодигардовете си и четиримата излязохме навън. Вашио ни изпрати и се поклони.