Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Тя ме видя и понечи да се усмихне, ала после погледът й попадна върху Мураками и лицето й се напрегна. Трябва да го познаваше и въз основа на онова, което й бях разказал за себе си, явно не очакваше да ни види заедно. Опитваше се да си обясни противоречието, естествено. Ала внезапната промяна на изражението й ми подсказа, че има още нещо. Страхуваше се.

Юкико седна до Мураками. Срещу мен. Не откъсваше очи от лицето ми, за миг се озърна към спътника ми, после пак се обърна към мен. Устните й помръднаха в едва загатната студена усмивка. Мураками я зяпаше, като че ли очакваше повече, ала тя не му обръщаше внимание. Усетих го как се напряга и си помислих: не си играй с тоя тип. Може да избухне. В следващия момент Юкико отново насочи поглед към него и го награди с усмивка, която казваше: Просто те дразнех, скъпи. Не бъди такова дете.

Напрежението спадна. Реших, че ако някой изобщо има власт над съществото до мен, сигурно е тази жена.

Наоми зае последното свободно място.

— Хисашибури десу не — казах й. Отдавна не съм те виждал!

— Ун, со десу не — с неутрално изражение отвърна тя. Може и да й се струваше странно, че сега говоря на японски, след като онази вечер съм държал на английския. Но може да го отдаваше на присъствието на другите двама.

— Вие се познавате? — обади се на японски Мураками. — Хубаво. Араи-сан, това е Юкико.

Наоми не показа, че е забелязала промяната на името ми.

— Хаджимемашите — рече Юкико. И продължи на японски: — Спомням си, че те видях тук преди няколко седмици.

Леко кимнах с глава и отговорих на поздрава й.

— И аз си те спомням. Прекрасна танцьорка си.

Тя наведе глава настрани.

— Изглеждаш някак променен.

Американската и японската ми самоличности са отделни и аз се държа различно в зависимост от езика, на който говоря, и ролята, която изпълнявам. Сигурно тъкмо затова, освен заради нервността си в присъствието на Мураками, Червендалестия не ме беше познал. Юкико реагираше на разликата, ала не знаеше как да си я обясни.

Прокарах пръсти през косата си, като че ли в опит да я среша.

— Идвам направо от тренировка — отвърнах.

Мураками се подсмихна.

— И то каква тренировка!

Към масата се приближи сервитьорка. Тя остави четири ошибори, горещи кърпи, с които да избършем ръцете си и ако желаем, лицето си, за да се освежим, както и различни мезета. Накрая погледна Мураками и явно знаейки предпочитанията му, попита:

— Бомбайски сапфир ли?

Той само кимна и даде знак, че Юкико ще поръча същото.

Сервитьорката се обърна към мен.

— Окяку сама?

Погледнах Наоми.

— От спрингбанка ли?

Тя кимна и аз поръчах две чаши. Жизнерадостната полулатиноамериканка от оная вечер се беше свила в черупката си като костенурка. Какво ли си мислеше? Ново име, нова японска самоличност, този е от якудза. Страхотна тема за разговор, ала тя мълчеше.

Защо? Ако я бях срещнал на улицата, първият й въпрос щеше да бъде: „Какво правиш пак в Токио?“ Ако бях използвал друго име, тя сигурно щеше да го отбележи. А ако ме чуеше да говоря на чист японски, естествено, щеше да попита: „Нали каза, че на английски си по-спокоен?“

Следователно сдържаността й се дължеше на конкретната ситуация. Замислих се за страха в очите й, когато зърна Мураками. Причината се криеше в него. Тя се боеше да не каже или направи нещо, с което да привлече вниманието му.

Предишния път бях останал с впечатлението, че Наоми знае повече, отколкото казва. Реакцията й към присъствието на моя спътник потвърждаваше това подозрение. И ако искаше да ме издаде, вече щеше да го е сторила. Фактът, че не го направи, я превръщаше в моя съучастница, човек, с когото споделяме обща тайна. Нещо, от което можех да се възползвам.

Юкико вдигна една от кърпите ошибори и избърса ръцете на Мураками, хладнокръвна като дресьор, почистващ лъва си. Наоми ми подаде моята.

— Араи-сан е мой приятел — рече Мураками, като погледна първо мен, а после и момичетата със своята опасна усмивка. — Моля, бъдете мили с него.

Юкико се усмихна широко, взряна в очите ми, сякаш казваше: „Ако бяхме сами, щях адски добре да се погрижа за теб“. С периферното си зрение видях, че Мураками забелязва погледай и се намръщва.

Не ми се искаше да стана обект на ревността на това копеле, помислих си и си представих Хари.

Сервитьорката дойде и остави напитките на масата. Мураками пресуши своята на един дъх. Юкико последва примера му.

— Ии йо — изсумтя той. Хубаво.