Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

— Жалко за теб — прошепна Наоми.

— Ако си мислиш, че съм от тези хора, защо сега разговаряш с мен? Защо ме предупреди за подслушвателните устройства?

— Защото съм същата глупачка като теб — тя отстъпи назад и ме погледна с ръце на кръста, високо вирнала брадичка. После повдигна вежди и се усмихна. — Страх ли те е да ме докоснеш?

Наблюдавах лицето й. Имах нужда от информация, не от някакъв си танц по поръчка.

— Страх те е дори да гледаш, така ли? — подигравателно попита момичето.

Продължих да се взирам в очите й още няколко секунди, после сведох поглед.

— Харесва ли ти каквото виждаш?

— Бива — след малко отвърнах, въпреки че всъщност беше много хубава.

Тя се обърна и се притисна към мен с гръб, леко навеждайки се напред, за да се долепи плътно към слабините ми.

Изведнъж разбрах, че мога само да изгубя тази игра.

Наоми постави ръце върху коленете си и раздвижи хълбоци настрани. Търкането на задника й зае важно място в съзнанието ми.

— Така харесва ли ти? — хвърли ми поглед през рамо.

— Бива — повторих, този път по-тихо, и момичето се засмя.

— Като че ли е по-хубаво от „бива“, а?

— Нека си поговорим — казах. Забелязах, че съм поставил длани на хълбоците й. Вдигнах ги.

— Ами говори — още по-силно се притисна към мен тя. — Говори каквото ти харесва.

Опитваше се да ме разсее. Не желаеше да говорим и не знаех как да я разбирам.

Наоми изви гръб назад и повдигна задника си нагоре. Във вдлъбнатината на кръста й се образува сянка, напомняща тъмен вир.

— Каквото ти харесва — повтори тя.

Сянката се появяваше и изчезваше в такт с движенията й.

— Престани, по дяволите — прошепнах. Дланите ми пак бяха на хълбоците й.

— Обаче ти харесва — изгука Наоми. — И на мен ми харесва.

Отдалечи се от нея, заповядах си. Ала ръцете ми не ме послушаха. Освен това вече се движеха. Наблюдавах ги сякаш някъде отдалече. Шумоленето на плата, търкащ се в плът, ясно се чуваше в тясното затворено пространство.

Тя си играе с теб, помислих си.

И после: По дяволите. И без това трябва да се държиш като обикновен клиент.

Застанах на едно коляно и плъзнах длани надолу по бедрата й, после се изправих и ръцете ми минаха по обратния път. Наоми носеше черни прашки. Роклята висеше над тях, събрана в долната част на кръста й. Хванах я с една ръка като юзда и с другата я погалих по задника.

— Само над кръста — усмихна ми се през рамо момичето. Хладният й глас бе пълна противоположност на топлината в главата и слабините ми. — Иначе ще трябва да извикам охраната.

Обзе ме гняв. Стига, помислих си. Просто се махай от това място. Трябваше да го сториш още преди да започне тая глупост.

Дръпнах ръка от ханша й и отстъпих назад, обаче гневът ме завладя. Все още стиснал роклята й с една ръка, направих крачка към нея и силно я плеснах по незащитената дясна буза на задника й. Разнесе се висок плясък и Наоми изписка, отдръпвайки се от мен като ударена от електрически ток.

Рязко се завъртя и ме погледна, притиснала длан към пострадалото място. Беше се ококорила, ноздрите й бяха издути от смайване и ярост. С периферното си зрение видях, че премества тежестта си върху изнесения си назад крак и си помислих, че ще се опита да ме изрита в ташаците с другия.

Наоми обаче отстъпи, отпусна ръце и изправи раменете и брадичката си в поза на сподавен царствен гняв. Впери поглед в мен.

— Мо овари, окиакусама? — колкото можеше по-презрително попита момичето. Свършихме ли, уважаеми клиенте?

— Това против правилата ли беше? — усмихнах й се.

Тя вдигна роклята си и провря ръце в презрамките. Лицето й продължаваше да е зачервено от гняв и не можех да не се възхитя на самообладанието й. Успя да вдигне ципа си без помощ, после каза:

— Това бяха три песни, значи трийсет хиляди йени. И трябва да дадеш десет процента на охраната. Кен?

Кен трябва да беше нигериецът, защото след секунда полукръглият диван се отмести настрани и той се появи пред нас. Извадих пари и им платих.

— Благодаря — казах на Наоми. Сияех като напълно задоволен клиент. — Беше… страхотно.

Тя се усмихна в отговор. Добре, че не бе въоръжена.

— Кочира косо. — Удоволствието е мое.

Върнахме се на местата си. По пътя включих устройството в джоба си. Мураками и Юкико ни чакаха.

— И оката ка? — попита ме той и показа изкуствените си зъби. Хубаво ли беше?

— Маа на — отвърнах. Много хубаво.

Мураками хвана Юкико за ръка.

— Ще поговорим по работа друг път.