Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

— „Тантра“ е като секса — малко снизходително се усмихнах аз. — Всяко поколение си мисли, че я открива първо.

Наоми се извърна и продължихме пътя си в мълчание. Предпочитах таксито да ни закара някъде на известно разстояние от заведението, вместо на самия адрес, какъвто ми бе обичаят. Като се имаха предвид обстоятелствата тази вечер обаче, прецених, че няма голяма вероятност да се случи нещо непредвидено.

След няколко минути спряхме пред обикновена офис сграда. Платих На шофьора и двамата слязохме. Дъждът беше спрял, но улицата бе пуста, занемарена. Ако не знаех къде се намираме, щях да си помисля, че е странно да слезеш тук от такси посред нощ.

Над едно стълбище зад нас се мержелееше бледо фосфоресциращо „Т“, единственият външен признак за съществуването на „Тантра“. Слязохме по стълбището, минахме през две внушителни метални врати и се озовахме в осветено със свещи фоайе, което водеше като къс тунел към самото заведение.

Приближи се сервитьор и тихо ни попита дали сме само двама. Наоми потвърди и той ни въведе вътре.

Циментовите стени бяха кафяви, таванът — черен. Имаше няколко прожектора, обаче осветлението почти изцяло се състоеше от свещи по масите и в ъглите на лакирания циментов под. Тук-там стените се заобляха в ниши със статуи, изобразяващи сцени от Кама Сутра. На възглавници или ниски столчета бяха насядали пет-шест групички. Носеха се приглушени разговори и тих смях. От невидимите тонколони звучеше дискретна техно музика със смътно арабски ритми.

В дъното имаше още две помещения, знаех, отчасти скрити зад тежки пурпурни завеси. Попитах сервитьора дали някое от тях е свободно и той посочи към дясното. Погледнах Наоми и тя кимна с глава.

Минахме през завесите и се озовахме в стая, която повече приличаше на малка пещера или пушалня за опиум. Таванът бе нисък и свещите хвърляха трепкащи сенки по стените. Седнахме на възглавниците в ъгъла. Сервитьорът ни подаде меню и безмълвно се оттегли.

— Гладна ли си? — попитах я.

— Да.

— И аз. — Разтърках мокрите си рамене. — И ми е студено.

Сервитьорът се върна. Поръчахме си горещ чай, техните прочути пържени картофки аю и пролетни рулца. Наоми си избра дванайсетгодишен „Хайленд парк“ и аз последвах примера й.

— Все пак откъде знаеш за това заведение? — попита тя, когато келнерът се отдалечи.

— Нали ти казах, винаги си е съществувало. От десет години, може и по-отдавна.

— Значи живееш в Токио.

Забавих се с отговора.

После казах:

— Живеех. Доскоро.

— Какво те накара да се върнеш?

— Имам един приятел. Той е загазил с хората от твоя клуб и даже не го подозира.

— Как е загазил?

— Тъкмо това се опитвам да открия.

— Защо ми разправи тия глупости, че си бил счетоводител?

Свих рамене.

— Търсех информация. Не исках да ти разкривам много за себе си.

Известно време помълчахме. Сервитьорът донесе храната и напитките. Първо изпих чая и той ме позагря. Уискито свърши още по-добра работа.

— Имах нужда от това — облегнах се на стената. От корема ми се вдигаше пара.

Тя отхапа от пролетното си рулце.

— Наистина ли си ходил в Бразилия?

— Да. — Лъжех, естествено, но това навярно можеше да се приеме за морална равностойност на истината. Не можех да й призная, че уча всичко каквото мога за страната, в която искам да се установя, докато се подготвям за първото си пътуване дотам.

Наоми отново отхапа пролетно рулце и го сдъвка, леко наклонила глава настрани, като че ли обмисляше нещо.

— Тази вечер, когато видях с кого си, си помислих, че си научил няколко думи на португалски само за да ме накараш да се разприказвам. И че съм загазила.

— Не е така.

— Значи не си искал да се срещнеш конкретно с мен.

— Ти танцуваше, когато дойдох оная вечер, затова помолих да те повикат. Чисто съвпадение.

— Какъв си тогава, щом не си американски счетоводител?

— Аз съм човек, който… от време на време прави услуги на разни хора. Тия услуги ме свързват с много различни групи от обществото. Ченгета и якудза. Политици. Понякога хора от сивата зона между двата свята.

— Това пише ли го на визитката ти?

Усмихнах се.

— Опитах да го напиша. Шрифтът беше прекалено ситен, за да се чете.

— Тогава какъв си, частен детектив ли?

— В известен смисъл.

Тя ме погледна.

— За кого работиш в момента?

— Казах ти, в момента просто се опитвам да помогна на един приятел.

— Прощавай, обаче ми звучи съмнително.

Кимнах.