Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Ами ЦРУ? Те го бяха следили. Според Канезаки, като начин да стигнат до мен. Въпросът беше дали Ямаото и ЦРУ действат заедно по някаква линия, или интересите им просто са съвпаднали. В първия случай какъв характер имаше връзката? А във втория, какъв характер имаха интересите им?

Наоми навярно можеше да ми помогне да отговоря на тези въпроси, ако изиграех картите си както трябва. А и трябваше бързо да разреша проблемите. Дори да представляваше за тези хора само средство да се приближат към мен, Хари все още се намираше в опасност. И ако Мураками откриеше, че Араи Кацухико всъщност е Джон Рейн, и двамата с Хари щяхме здравата да загазим.

Малко преди три заваля. Бързо се върнах при нейния блок и заех позиция в сенките под навеса. Макар и на сухо, започваше да ми става студено. Кракът ме болеше от ритниците на Адонис. Раздвижвах го, за да не се схване.

В три и двайсет по улицата зави такси. Наблюдавах го от сенките, докато ме подмина. На задната седалка видях Наоми.

Колата зави наляво и спря точно пред задния вход на блока. Автоматичната задна врата се открехна и лампичката в купето светна. Видях, че Наоми подава няколко банкноти на шофьора, който й върна ресто. Вратата широко се отвори и тя слезе. Носеше черно палто, дълго до бедрата, от лека вълна или кашмир. Момичето плътно се уви в него. Вратата се затръшна и таксито потегли.

Тя отвори чадъра си и се запъти към входа. Излязох изпод навеса.

— Наоми — тихо я повиках.

Тя рязко се завъртя и я чух да ахва.

— Каква е тая работа, по дяволите? — възкликна на своя английски с португалски акцент.

Вдигнах ръце с длани напред.

— Само искам да поговорим.

Наоми погледна през рамо, сигурно преценявайки разстоянието до входа, после пак се обърна към мен, очевидно успокоена.

— Не желая да разговарям с теб — от възбуда акцентът й се усещаше по-ясно.

— Не си длъжна, ако не искаш. Само те моля, нищо повече.

Тя се озърна наоколо. Имаше силен инстинкт за опасност. Когато доловят заплаха, повечето хора насочват цялото си внимание към нея. Това ги прави лесни жертви, ако „заплахата“ е само финт и истинската засада идва отстрани.

— Откъде знаеш къде живея? — попита Наоми.

— Проверих в интернет.

— Нима? Смяташ ли, че с работата, която върша, ще търча да си впиша адреса?

Свих рамене.

— Ти ми даде имейла си. Ще се изненадаш колко неща може да научиш със съвсем малко начална информация.

Тя присви очи.

— Да не си от ония, дето издебват жени?

— Не.

Заваля по-силно. Разбрах, че като оставя настрани незначителното физическо неудобство, дъждът не е толкова лош късмет. Тя беше суха под чадъра си, докато аз бях мокър и почти треперех. Контрастът може би щеше да й помогне да се почувства по-самоуверена.

— Загазила ли съм? — попита Наоми.

Въпросът ме изненада.

— Как да си загазила?

— Не съм извършила нищо лошо. Не съм се забърквала в нищо. Аз съм просто танцьорка.

Не знаех накъде бие, но не исках да я спра.

— Не си се забърквала в нищо, така ли? — повторих.

— Не съм! И не искам. Гледам си работата.

— Не си загазила, поне що се отнася до мен. Наистина само искам да си поговорим.

— Дай ми поне една основателна причина да се съглася.

— Защото ми имаш доверие.

Лицето й изразяваше нещо средно между насмешка и смайване.

— Да ти имам доверие ли?

Кимнах.

— Предупреди ме за подслушвателните устройства в клуба.

Тя затвори очи за миг.

— Господи Боже. Знаех си, че ще съжалявам за това.

— Но си знаела, че ще съжаляваш повече, ако не ми кажеш нищо.

Наоми преднамерено бавно клатеше глава. Знаех какво си мисли: „Аз му правя услуга, а сега не мога да се отърва от него. А той е проблем, проблем, от който точно сега нямам нужда“.

Отметнах мократа коса от челото си.

— Може ли да отидем някъде на сухо?

Тя се озърна наляво, после надясно. Улицата пустееше.

— Добре. Да вземем такси. Знам едно заведение, което е отворено до късно. Там ще поговорим.

Намерихме такси. Аз се качих пръв, тя се вмъкна след мен. Наоми каза на шофьора да ни закара на „Шибуяку“ триста трийсет и пет, от южната страна на „Ропонги-дори“. Усмихнах се.

— В „Тантра“ ли?

Тя ме погледна, навярно малко смутена.

— Знаеш ли го?

— Заведението съществува доста отдавна. Бива го.

— Мислех, че не го знаеш. Малко си… по-стар.

Засмях се. Ако се опитваше да ме ядоса, не беше познала.

Никога няма да бъда чувствителен на тема възраст. Повечето хора, които познавах като по-млад, вече бяха мъртви. Фактът, че още дишам, всъщност е причина да се гордея.