Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

— Разбирам те.

— Тази вечер изглеждаше доста спокоен в компанията на Мураками.

— Това смущава ли те?

— Страх ме е от него.

— Напълно естествено.

Наоми взе чашата си и се облегна на стената.

— Чувала съм някои гадни истории за него.

— Сигурно са верни.

— Всички ги е страх от Мураками. Освен Юкико.

— Според теб защо е така?

— Не знам. Тя има някаква власт над нето. Никой друг няма.

— Май не я харесваш.

Тя ми хвърли поглед, после се извърна.

— И тя понякога е не по-малко страшна от него.

— Каза ми, че обичала да прави неща, които не са ти по вкуса.

— Да.

— Свързано ли е с подслушвателните устройства?

— Наоми надигна чашата си и я пресуши.

— Не съм сигурна, че има подслушвателни устройства, просто така смятам. Имаме много известни клиенти — политици, чиновници, бизнесмени. Собствениците на клуба насърчават момичетата да разговарят с тях, да измъкват информация. Всички ние си мислим, че разговорите се записват. Носят се слухове, че дори снимат на видео някои клиенти в стаичките за танци по поръчка.

Печелех доверието й. И от начина, по който приказваше сега, съдех, че мога да науча още много неща. Комарджията часове наред ще се измъчва дали да заложи на червено и после, когато крупието завърти колелото, ще удвои и даже ще утрои залога, за да затвърди убеждението си, че залага правилно. Ако греши, защо ще залага всичките тия пари? Посочих чашата й.

— Още едно?

Тя се поколеба за миг, после кимна.

Допих уискито си и поръчах още две. Свещите мъждукаха. В стаята беше приятно и топло, като в подземно светилище.

Сервитьорът донесе напитките. След като безшумно се отдалечи, аз я погледнах.

— Ти не си ли замесена във всичко това?

Наоми се вторачи в чашата си. Изтекоха няколко секунди.

— Честен отговор ли искаш, или съвсем честен отговор?

— И двата.

— Добре — кимна тя. — Честният е „не“ — после отпи глътка хайленд парк. Затвори очи. — Съвсем честният отговор е… е…

— … „засега не“ — тихо й помогнах.

Момичето вдигна клепачи и ме погледна.

— Откъде знаеш?

Известно време я наблюдавах. Усещах мъката й, виждах възможност.

— Изнудват те — отвърнах. — Това е процес, серия от методи. Ако го съзнаваш дори само наполовина, значи си по-умна от повечето хора. Освен това имаш шанс да направиш нещо по въпроса, ако пожелаеш.

— Какво искаш да кажеш?

Отпих от чашата си, загледан в искрящата на светлината на свещите кехлибарена течност, потънал в спомени.

— Започваш постепенно. Определяш границите на обекта и го караш да остава известно време там. Той свиква с тях. Не след дълго границите се променят. Никога не стигаш повече от сантиметър по-нататък. Караш го да го чувства като свой избор.

Погледнах я.

— Каза ми, че когато си постъпила в клуба, си била толкова срамежлива, че не си можела да се движиш на сцената.

— Вярно е.

— По онова време за нищо на света е нямало да танцуваш по поръчка.

— Да.

— Обаче сега можеш.

— Да. — Отговаряше тихо, почти шепнешком.

— Когато за пръв път си танцувала по поръчка, сигурно си си казала, че никога няма да позволиш на клиент да те докосне.

— Наистина беше така — гласът й прозвуча още по-тихо.

— Разбира се. Мога да продължа нататък. Мога да ти кажа къде ще бъдеш след два месеца, след шест, след година. След двайсет години, ако продължиш в посоката, в която си тръгнала. Да не си мислиш, че всичко е случайно, Наоми? Това е цяла наука. Има експерти, които умеят да карат хората да вършат утре, немислимото днес.

Освен че ускорено дишаше през нос, тя мълчеше, и се зачудих дали се мъчи да сдържи сълзите си.

Сега трябваше да я тласна още съвсем мъничко, преди да отстъпя.

— Искаш ли да знаеш каква е следващата стъпка? — попитах.

Наоми ме погледна, ала не отговори.

— Известно ти е, че използват момичетата от „Дамаск Роуз“ за шантажиране на политици. Другите момичета шушукат за това, обаче има още нещо. Обръщали са се към теб, нали така? Не пряко, но са се обръщали. Нещо от тоя род: „Има един специален клиент, който според нас ще те хареса. Искаме да излезеш с него и да го забавляваш. Ако после е доволен, ще ти платим еди-колко си“. Може би имат хотелски апартамент, където са поискали да го заведеш. Щели са да го запишат на видео. Ти си отказала, предполагам. Те не са настоявали. И защо? Знаели са, че скоро ще се съгласиш.

— Грешиш! — ненадейно възрази тя и заби показалец в лицето ми.

Измерих я с поглед.

— Ако грешах, нямаше да реагираш така.