Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Наоми се втренчи в мен с оскърбени и гневни очи. Устните й помръдваха, сякаш търсеше нужните думи.

Достатъчно. Беше време да видя дали съм постигнал желания ефект.

— Ей — тихо я повиках, но тя не вдигна поглед. — Ей — поставих длан върху ръката й. — Извинявай — за миг стиснах пръстите й, после се отдръпнах.

Наоми вдигна глава и ме погледна.

— Мислиш, че съм проститутка. Или че ще стана.

— Не мисля така — поклатих глава.

— Откъде знаеш всички тези неща?

Време за честен, но безопасно смътен отговор.

— Много отдавна и в друга обстановка и аз преживях същото като теб.

— Какво искаш да кажеш?

За миг си представих Лудия Джейк. Поклатих глава в знак, че не ми се говори за това. Известно време мълчахме.

— Прав си — накрая рече тя. — Нямаше да реагирам толкова рязко, ако думите ти не бяха истина. Много съм мислила за тези неща, но не бях толкова честна със себе си, колкото ти преди малко — момичето се пресегна, хвана ръката ми и силно я стисна. — Благодаря ти.

Изпитах странна смесица от чувства: удовлетворение, че манипулациите ми са успели, съчувствие заради онова, с което се бореше тя, самообвинение, задето се възползвам от наивността й.

И под всичко това тя продължаваше да ме привлича. Неловко усещах дланта й, стиснала моята.

— Не ми благодари — без да я поглеждам, отвърнах. Не отговорих и на стискането. След малко тя отдръпна ръка.

— Наистина ли само се опитваш да помогнеш на приятел? — чух я да пита.

— Да.

— Щях да ти помогна, ако можех. Но не знам нищо повече от това, което вече ти казах.

Кимнах, като си мислех за ЦРУ и Ямаото и се чудех каква е връзката.

— Ще те попитам нещо — казах. — Колко бели хора виждаш в клуба?

Тя сви рамене.

— Доста. Може би десетина-двайсет процента от клиентите. Защо?

— Виждала ли си Мураками да се среща с някой от тях?

Наоми поклати глава.

— Не.

— Ами Юкико?

— Не. Тя не знае добре английски.

Явно не знаеше нищо. Започвах да се съмнявам, че изобщо ще ми е от полза.

Погледнах си часовника. Наближаваше пет. Слънцето скоро щеше да изгрее.

— Трябва да вървим — казах.

Тя кимна. Платих сметката и си тръгнахме.

Навън беше мокро, но вече не валеше. Уличните лампи по „Ропонги-дори“ образуваха светещи конуси от бавно стелеща се мъгла. Беше максимално късно, без още да е започнало да става рано, и на улицата цареше пълна тишина.

— Ще ме изпратиш ли до вкъщи? — попита Наоми и ме погледна.

Кимнах.

— Разбира се.

По средата на двайсетминутната разходка отново заваля.

— Droga! — изруга на португалски тя. — Забравих си чадъра в „Тантра“.

— Шоганаи — отвърнах и вдигнах яката на блейзера си. Какво да направя.

Закрачихме по-бързо. Дъждът се усилваше. Прокарах пръсти през косата си и усетих, че по тила ми се стичат ручейчета.

Когато оставаше около половин километър, отекна мощен гръм и отгоре наистина се заизсипва проливен дъжд.

— Que merda 1 1 Проклятие (порт). — Б.пр. — засмяно възкликна Наоми. — Обречени сме!

Затичахме се, ала напразно. Стигнахме до нейния блок и се скрихме под навеса пред задния вход.

— Meu deus 2 2 Боже мой (порт.). — Б.пр. — засмя се тя. — От цяла вечност не съм подгизвала така! — момичето разкопча мокрото си палто и усмихнато ме погледна. — Щом веднъж се намокриш, после даже ти става приятно.

От мократа й рокля се вдигаше пара.

— Димиш — отбелязах.

Тя погледна надолу, после пак вдигна очи към мен и отметна няколко кичура от лицето си.

— От тичането се стоплих.

Избърсах водата от лицето си и си помислих, че е време да си вървя.

Обаче останах.

— Благодаря за интересната вечер — след кратко мълчание каза Наоми. — Въпреки че имаш навика да издебваш хората, не си лош човек.

Кисело се усмихнах.

— Всички така ми казват.

Последва ново мълчание. После тя се приближи и ме прегърна, притиснала лице към рамото ми.

Изненадах се. Ръцете ми инстинктивно обхванаха кръста й.

Само малко утеха, помислих си. По-рано беше суров с нея. Нека се почувства добре.

Съзнавах, сякаш някак отдалеч, че това звучи като оправдание. Което смътно ме смути. Обикновено минавах без такива неща.

Усещах мекото й тяло, топлината й, която проникваше през мокрите дрехи.

Усетих, че тялото ми реагира. Знаех, че и тя го усеща. Уф, да му се не види.

Наоми вдигна глава от рамото ми. Устните й бяха съвсем близо до ухото ми.

— Ела вътре — чух я да казва.

Последната жена, с която се бях забъркал, след като трябваше да се отнасям с нея само като с полезна вещ, беше Мидори. И все още плащах за това.