Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Замислих се за момент. Сънят ме покриваше като одеяло.

— От обвързването. Както сама каза, отдавна не съм бил с кена.

Наоми пак се засмя.

— Как можем да се обвържем? Та аз изобщо не те познавам.

С усилие повдигнах клепачи. Погледнах я.

— Знаеш повече от другите.

— Може би тъкмо това те плаши — засмя се тя.

Ако останех още малко, щях да заспя. Седнах на футона и прокарах длан по лицето си.

— Няма нищо — рече Наоми. — Знам, че трябва да си вървиш.

Имаше право, естествено.

— Наистина ли? — попитах.

— Наистина — тя се замисли. После добави: — Искам да те видя пак. Но не в клуба.

— Логично — мислите ми автоматично се бяха върнали към обичайната система за сигурност. Реакцията ми я накара да сбърчи чело. Разбрах грешката си, усмихнах се и се опитах да я поправя. — И без това ми се струва, че след тая нощ не бих могъл да спазя правилото да не пипам под кръста.

Наоми се засмя, ала не много весело.

Отидох в банята, после се върнах в антрето, където навлякох все още мокрите си дрехи. Бяха студени и лепнеха по кожата ми.

Наоми дойде, докато си завързвах обувките. Беше сресала косата си назад и носеше тъмен памучен халат. Впери очи в мен и дълго ме гледа.

— Ще опитам да ти помогна — промълви тя.

Казах й истината.

— Не знам с какво би могла да ми помогнеш.

— И аз не знам. Но искам да опитам. Не желая… Не желая да се озова някъде, откъдето няма да намеря обратния път.

Кимнах.

— Основателна причина.

Тя бръкна в джоба на халата си и извади лист хартия. Протегна ми го и диамантената й гривна блесна. Пресегнах се и нежно хванах китката й.

— Подарък ли е? — полюбопитствах.

Наоми бавно поклати глава.

— Беше на майка ми.

Взех листа, бе написала телефонен номер. Прибрах го в джоба си.

Дадох й номера на пейджъра си. Не беше зле да се свърже с мен, ако в клуба се случи нещо.

Не казах „Ще ти се обадя“. Не я прегърнах, заради мокрите дрехи. Само кратка целувка. После се обърнах и си тръгнах.

Тихо минах по коридора до стълбището. Наоми вероятно си мислеше, че повече няма да ме види. Трябваше да призная, че може би е права. Мисълта бе влажна и обезсърчаваща като подгизналите ми дрехи.

Стигнах на първия етаж и надникнах към входа на блока. За миг си представих как ме бе прегръщала там. Вече ми се струваше много отдавна. Обзе ме неприятна смесица от признателност и копнеж, примесени с угризение и съжаление.

И в проблясък на прозрение, пронизващо с ледена яснота мъглата на умората ми, осъзнах нещо, което по-рано не бях успял да призная, даже пред себе си, когато тя ме бе попитала от какво ме е страх.

Тъкмо от този момент, след края, когато щях да се изправя лице в лице с мисълта, че всичко ще свърши зле, ако не тая сутрин, то другата. Или по-другата.

Излязох през задния изход, където нямаше камера. Навън още валеше. Първите лъчи на деня бяха сиви и бледи. Вървях с мокрите си обувки, докато намерих такси, после се прибрах в хотела.

На другия ден се свързах с Тацу чрез пейджъра в нашия чатрум. Уговорихме се да се срещнем по обяд в „Гинза-ю сенто“, обществената баня. Сенто е японска институция, макар и в упадък, започнал скоро след войната, когато в новите апартаменти бяха инсталирани вани и обществената баня бе станала не толкова хигиенна необходимост, колкото възможност за угаждане. Но като всички удоволствия, които се ценят не само заради резултата, а и заради процеса, тя никога няма да изчезне напълно. Защото в спокойните ритуали на търкането и накисването, както и в пълното отпускане, което може да се извлече единствено от потапянето във вода, която малодушните биха нарекли вряла, има някаква страст, празнуване и медитация, задължителни елементи на живота, който си струва да се живее.

„Гинза-ю“ съществува географски и психологически изолирана от търговския блясък, скрита почти срамежливо в сянката на надлеза на експресната линия Такарачо, и за нейното съществуване съобщава единствено избелялата ръкописна табела. Изчаках в един вход оттатък улицата, докато видях Тацу да спира с необозначен автомобил. Той паркира до тротоара и слезе. Когато зави на ъгъла към страничния вход на банята, аз го последвах вътре.

Той ме видя, когато се приближих зад него. Вече си беше събул обувките и се канеше да ги постави в едно от шкафчетата на входа.

— Разказвай.

Дръпнах се, като че ли ме бе заболяло. Тацу дълго ме гледа и накрая въздъхна.

— Как си?

Наведох се и си събух обувките.