Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

— А самите боеве…

— Боевете завършват процеса. Естествено, всичко това е само форма на основно обучение. Всъщност е нещо повече, защото само сравнително малко войници, които са преминали основното обучение, попадат в бойни действия и се налага да убиват. Тук убийството е част от учебната програма. И кадрите, които създаваш, са само оцелелите, най-добрите в преподавания материал.

Звучеше логично. Прибягването към професионални убийци не беше оригинално. През миналите векове японските шогуни и даймио бяха използвали нинджи в своите кръвопролитни борби. Спомнях си Ямаото от нашата среща преди година и знаех, че това сравнение сигурно би го поласкало.

— Виждаш ли как се вписва това в дългосрочните планове на Ямаото? — попита той.

Поклатих глава. Всепроникващата горещина ми пречеше да разсъждавам.

Тацу ме погледна снизходително, все едно бях глуповато, но мило хлапе.

— Какви са цялостните перспективи на Япония за бъдещето?

— Какво искаш да кажеш?

— Като държава. Къде ще бъдем след десетина-двайсет години?

Замислих се.

— Няма да сме много по-добре от сега, предполагам. Има много проблеми — дефлация, енергийна криза, безработица, екология, хаос в банковата система — и като че ли никой не може да направи нищо.

— Да. И си прав, като разграничаваш проблемите на Япония, каквито имат всички страни, от безсилието ни да ги разрешим. В това отношение сме единствени сред индустриалните нации.

Той ме наблюдаваше и знаех какво си мисли. Доскоро аз бях една от причините за това безсилие.

— Постигането на единодушие иска време — отбелязах.

— Често отнема цяла вечност. Но културното предразположение към постигане на единодушие не е истинският проблем. — Зърнах намек за усмивка. — Дори ти не беше истинският проблем. Истинският проблем е характерът на нашата корупция.

— Напоследък има бая скандали — кимнах. — Автомобилната, ядрената, хранителната промишленост… Искам да кажа, щом не можем да имаме доверие на „Мистър Донът“, на кого тогава?

Тацу сбърчи лице.

— Онова, което се случва с ядрените инсталации на ТЕПКО, е по-страшно от позора. Директорите би трябвало да бъдат екзекутирани.

— Да не би да ми искаш нова „услуга“?

Той се усмихна.

— Трябва да внимавам за думите си, когато разговарям с теб.

— Както и да е, виновните директори на ТЕПКО не подадоха ли оставка?

— Да, подадоха. Обаче регулаторите останаха — същите регулатори, които получават дял от средствата, отделяни за строителство и поддръжка на ядрени електростанции, и които едва сега дадоха гласност на опасности, известни им от години.

Той се изтегли и седна на ръба на басейна, за да си отдъхне от горещината.

— Знаеш ли, Рейн-сан, обществата са като жив организъм, а никой организъм не е неуязвим за болести. Важното е дали ще съумее ефективно да се защити, когато се окаже под атака. В Япония вирусът на корупцията е атакувал самата имунна система — нещо като обществена форма на СПИН. В резултат тялото вече не може да се защитава. Ето какво исках да кажа с думите, че всички страни имат проблеми, обаче само Япония е изгубила способността си да решава своите. Директорите на ТЕПКО подадоха оставка, но хората, които регулираха дейността им през всички тия години, останаха. Това може да се случи единствено в Япония.

Изглеждаше доста обезсърчен и за миг ми се прииска да не приема тия глупости толкова сериозно. Ако продължаваше така, щеше да получи язва, голяма колкото астероид. Седнах до него.

— Знам, че е неприятно, Тацу — казах, опитвайки се да му дам малко по-различна гледна точка. — Япония обаче едва ли е уникална, когато става въпрос за корупция. Тук може би е малко по-зле, но в Америка имат „Енрон“, „Тайко“, „Уърлдком“, финансовите аналитици дават по едно рамо на акциите на клиентите си, за да пращат децата си в скъпи училища…

— Да, но я виж какъв вой се вдигна в резултат на тези разкрития в американската регулаторна система — възрази той. — Провеждат се открити следствия. Гласуват се нови закони. Корпоративни ръководители отиват в затвора. В Япония протестите се смятат за недопустими. Нашата култура изглежда е изключително склонна към примирение, нали така?

Усмихнах се и отговорих с една от най-разпространените фрази на японски:

— Шоганаи. — Буквално: неизбежно е.

— Да — кимна Тацу. — В една друга страна казват cest la vie , такъв е животът. Там поставят акцента върху обстоятелствата. Само в Япония се съсредоточаваме върху своята неспособност да променим тези обстоятелства.