Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

— Добре, благодаря, че попита. А ти?

— Отлично.

— Жена ти? Дъщерите ти?

Той не можа да не се усмихне при споменаването на семейството му. После кимна.

— Всички са добре. Благодаря.

Ухилих се.

— Ще ти разкажа вътре.

Прибрахме обувките си. Вече бях купил нужните вещи от универсалния магазин оттатък улицата — шампоан, сапун, тривка и пешкири — и на влизане подадох на Тацу всичко необходимо. Платихме на собственика определените от държавата — която субсидираше обществените бани — четиристотин йени на човек, качихме се по широкото дървено стълбище в съблекалнята, съблякохме се в семплото помещение, после влязохме през плъзгащата се стъклена врата в самата баня. Вътре нямаше никого — напливът настъпваше вечер. Също като съблекалнята банята бе почти спартанска в своята непретенциозност: просто голямо квадратно помещение, висок таван, стени с бели плочки, покрити с кондензирани капки, ярко флуоресцентно осветление и вентилатор, вграден в едната стена, който изглеждаше в окаяно състояние от дългата си и безнадеждна борба с парата вътре. Имаше една-единствена отстъпка в името на естетиката, която не беше строго утилитарна — голяма, пъстра мозайка на „Гинза 4-чоме“ на стената над самия басейн. Седнахме да се изтъркаме.

Процедурата се състоеше в напълването с гореща вода от кранчетата, където седиш, на осигуряваната от банята ниска кофа, и поливането на главата и тялото с все по-мъчително горещата течност. Ако се къпеш само с хладка вода, басейнът за киснене ще ти изглежда непоносим, когато влезеш за пръв път.

Тацу приключи с измиването с присъщата си бързина и влезе в басейна преди мен. На мен ми трябваше малко повече време. Когато свърших, и аз се отпуснах до него. Веднага усетих, че мускулите ми се опитват да се свият и спасят от горещината. Знаех, че след малко ще се откажат от безплодната си борба и ще се отдадат на пълната релаксация.

— Япари, коре га саико да на? — попитах го, усещайки, че започвам да се отпускам. Страхотно, нали?

Той кимна с глава.

— Необичайно място за срещи. Но си го бива.

Потънах още по-дълбоко във водата.

— Пиеш толкова много чай, та реших, че ще оцениш място, което е полезно за здравето ти.

— А, много мило от твоя страна. Пък аз си мислех, че така ми показваш, че нямаш какво да криеш.

Засмях се. Разказах му за доджото и нелегалните боеве, както и за връзката на Мураками с тях. Изложих му своята оценка за силните и слабите страни на Мураками: смъртно опасен от една страна, неспособен да се слее с околните от друга.

— Казваш, че организаторите на тия боеве губят пари — отбеляза той, когато свърших.

С притворени очи зяпах мозайката на стената.

— Ако се съди по думите на Мураками, да. При три боя на вечер, с награди по два милиона йени за победителите, плюс режийните, трябва да излизат на червено. Дори във вечерите, когато имат два боя или даже един, горе-долу само си покриват разходите.

— Какво ти говори това?

Затворих очи.

— Че не го правят за парите.

— Тогава въпросът е защо го правят. Каква е ползата им?

Представих си хищната усмивка на Мураками.

— Някои от тия хора направо са извратени. Мисля, че им харесва.

— Убеден съм. Но се съмнявам, че забавлението е достатъчен мотив, за да създадат и поддържат такова предприятие.

— Тогава как мислиш?

— Когато беше в спецчастите, как се отнасяхте към личния състав, изпълняващ жизненоважни за частта функции?

Отворих очи и го погледнах.

— Тиловаците. Като с трети бъбрек.

— Точно така. Сега се постави на мястото на Ямаото. С теб той можеше тихо и кротко да ликвидира всеки, който не проявява интерес към неговите възнаграждения или не е уязвим за изнудването му. Или пък представлява заплаха за създадената от него машина. Ти изпълняваше жизненоважна функция. След загубата ти Ямаото е трябвало да се научи да не допуска такава зависимост от един човек. Трябвало е да осигури системата отвътре.

— Даже Мураками да ме беше заменил напълно.

— А това не е така.

— Значи доджото, което държи Мураками, боевете…

— Изглежда, че това са нещо като тренировъчни курсове.

— Тренировъчни курсове… — поклатих глава. Забелязах, че ме наблюдава, чака, една крачка пред мен, както обикновено.

И тогава разбрах.

— Убийци?

Той повдигна вежди, сякаш отговаряше: „Ти ми кажи“.

— Доджото е началният курс — кимнах аз. — И с обучението, което получават там, вече са избрани поради склонността си към агресия. Всекидневно излагане на насилие, понякога два пъти дневно, което още повече притъпява чувствителността. Следващата крачка е да присъстват на истинска смърт.