Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

— Възможно е. Но не много. Хора като Мураками не подценяват.

— Ти успя да се приближиш до него. Мога да ти дам оръжие.

— Нали ти казах, той винаги е най-малко с двама бодигардове.

Съжалих в мига, в който изрекох думите. Сега вече преговаряхме. Това беше глупаво.

— Ликвидирай и тях — отвърна Тацу. — Очисти и тримата.

— Тацу, ти не разбираш инстинкта на оня тип. Той няма да допусне такова нещо. Когато слязохме от мерцедеса пред клуба, видях го да оглежда околните покриви за снайперисти. Знаеше къде да гледа. Ще усети, че се каня да го очистя, от цял километър. Също както и аз бих усетил него. Остави тая работа.

Той се намръщи.

— Как да те убедя?

— Не можеш. Виж, предложението изобщо беше рисковано, но аз бях готов да поема риска в замяна на онова, което можеш да направиш за мен. Сега установих, че рискът е по-голям, отколкото смятах отначало. Наградата остава същата. Така че уравнението се промени. Елементарно е.

Двамата дълго мълчахме. Накрая Тацу въздъхна.

— И какво ще направиш, ще се оттеглиш ли?

— Може би.

— Не можеш да се оттеглиш.

Не отговорих веднага. Когато го направих, гласът ми беше тих, не много по-висок от шепот.

— Надявам се, не искаш да кажеш, че може да ми попречиш.

Той не трепна.

— Няма да има нужда да ти преча аз. Това просто не ти е в природата. Ще ми се да можеше да го признаеш. Какво ще правиш? Ще намериш някой остров, ще се излежаваш на плажа и ще четеш всички онези книги, които си пропуснал на времето ли? Ще постъпиш в някой клуб по го? Ще се наливаш с уиски, когато неспокойните ти спомени не ти позволяват да спиш ли?

Ако не беше размекващото въздействие на жегата, тези думи може би щяха да ме разстроят.

— Или психотерапия — продължи Тацу. — Да, напоследък психотерапията е много популярна. Тя може да ти помогне да успокоиш съвестта си за всички хора, чийто живот си отнел. Навярно дори и за своя живот, който си решил да прахосаш.

Погледнах го.

— Опитваш се да ме предизвикаш ли, Тацу? — тихо попитах.

— Имаш нужда от предизвикателство.

— Не от теб.

Той се намръщи.

— Казваш, че смяташ да се оттеглиш. Разбирам те. Но това, което върша аз, е важно и правилно. Става дума за нашата родина.

Изсумтях.

— Не и моя. Аз съм само гостенин.

— Кой ти го каза?

— Всички, които са от значение.

— Те ще се радват да узнаят, че си ги послушал.

— Стига. Бях ти длъжник. Отплатих ти се. Край.

Изправих се и се изплакнах със студена вода на един от крановете. Той последва примера ми. Облякохме се и слязохме по стълбището.

На излизане Тацу се обърна към мен.

— Ще те видя ли пак, Рейн-сан?

Погледнах го.

— Представляваш ли заплаха за мен?

— Не, ако наистина си решил да се оттеглиш, не.

— Тогава може пак да се срещнем. Обаче няма да е скоро.

— Тогава да не си казваме сайонара.

— Не.

Той ми отправи тъжната си усмивка.

— Имам една молба.

Усмихнах му се и аз.

— С теб, Тацу, винаги е малко опасно да се съгласявам предварително с каквото и да било.

Той кимна, признавайки правотата ми.

— Запитай се какво се надяваш да получиш от оттеглянето си. И дали така ще го постигнеш.

— Мисля, че мога да изпълня тази ти молба.

— Благодаря ти.

Тацу ми подаде ръка и аз я стиснах.

— Де ва — казах вместо сбогом. Е, довиждане.

Той отново кимна.

— Ки о цукете. — Грижи се за себе си или по-буквално, бъди предпазлив.

Двусмислието ми се стори нарочно.

Изчаках да стане седем часът вечерта — знаех, че по това време Юкико вече е тръгнала за клуба — и се обадих на Хари. Смятах да му кажа всичко, което трябваше да научи. Поне това му дължах. А какво щеше да реши да прави с информацията беше негов проблем, не мой.

Уговорихме си среща в едно кафене в Нипори. Предупредих го да не бърза да стигне там. Той разбра смисъла: ЦРУ е по петите ти, направи адски подробна ПН.

Отидох там малко по-рано, какъвто ми бе обичаят, и прекарах времето в пиене на еспресо и прелистване на списание, оставено от някого на масата. След около час Хари се появи.

— Здрасти, малкият — поздравих го. Забелязах, че носи модерно кожено яке и вълнен панталон вместо обичайните дънки. И се беше подстригал. Изглеждаше почти приличен. Разбрах, че няма начин да ме послуша и едва не се отказах да му говоря.

Но нямаше да е честно. По-добре да му дам информацията и да го оставя да реши дали да я използва. Той седна и преди да успея да отворя уста, каза:

— Не се бой, не може да са ме проследили.