Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

— И? — сприхаво повтори Хари.

— Познавали са Ямаото от връзките му с Холцър. Помолили са го за помощ. Той е наредил на хората си да проверят жилищните регистрации и документите за трудовата заетост в концентрични кръгове, започвайки от Чуо-ку, откъдето е клеймото. Може би са проникнали в данъчната документация, за да открият къде работи тоя Харуйоши със странно изписаното име. Добират се до цялото ти име, обаче сега не могат да открият къде живееш, защото ти си защитил тая информация. Пробват се да те проследят от работа, но ти им показваш, че разбираш от наблюдение, и те пак не успяват. Затова Ямаото кара шефа ти да те заведе да „празнувате“ някъде, където ще се запознаеш с момиче трепач, което може да открие къде живееш, за да те следят по-често с надеждата някой ден да свалиш гарда си и да ги отведеш при мен.

— Тогава защо тя още е с мен?

Погледнах го. Основателен въпрос.

— Искам да кажа, ако задачата й е била само да узнае домашния ми адрес, тя щеше да изчезне още след първия път, когато я заведох вкъщи. Обаче това не се случи. Тя още е с мен.

— Тогава може би ролята й е да те наблюдава, да установи навиците ти, да измъкне някаква информация. Може би да подслушва телефонните ти разговори, да дебне дали и кога някой от нас се свързва с другия. Не съм сигурен.

— Съжалявам. Прекалено е изсмукано от пръстите.

Въздъхнах.

— Не си в състояние да бъдеш обективен по тоя въпрос, Хари. Трябва да го признаеш.

— А ти обективен ли си?

Вторачих се в него.

— Какво основание бих могъл да имам да преиначавам нещата?

Той сви рамене.

— Може да те е страх, че повече няма да ти помагам. Сам го каза: „Не можеш да живееш с единия крак на светло, а с другия — на тъмно“. Боиш се, че ще изляза на светло и ще те оставя в тъмното.

Обля ме вълна на гневно възмущение, но си наложих да я овладея.

— Виж какво ще ти кажа, малкия. Самият аз възнамерявам съвсем скоро да заживея на светло. Тогава няма да имам нужда от твоята помощ. Така че, даже да бях егоистичният и манипулативен боклук, за какъвто явно ме смяташ, нямаше да имам мотив да те задържа на тъмно.

Хари се изчерви.

— Извинявай — рече след малко.

Махнах с ръка.

— Остави.

Хари ме погледна.

— Не, наистина съжалявам.

Кимнах.

— Добре.

Известно време помълчахме.

— Виж, имам представа какво изпитваш към тая жена, нали така? — наруших накрая тишината. — Виждал съм я. Наистина е красавица.

— Тя е нещо повече — тихо рече Хари.

Тъпо, сантиментално копеле. Единствената му надежда с оная ледена кучка беше тя да осъзнае колко е безпомощен и да има известни скрупули по отношение на онова, което се кани да извърши.

Само че на негово място не бих разчитал на това.

— Изобщо не ми е приятно да те карам да се съмняваш — продължих. — Но те уверявам, Хари, тук нещо не е наред. Трябва да внимаваш. А нищо не разсейва повече вниманието от чувствата, които в момента изпитваш.

— Ще помисля за всичко това — след малко отвърна той.

Само че нямаше вид на човек, който е готов да размишлява. По-скоро приличаше на някой, който си запушва ушите с ръце. Натиква украсената си с нова прическа глава в пясъка. Натиска клавиша Delete за всичко, което му бях казал.

— Виж, довечера ще се срещнем с нея — прибави Хари. — Внимателно ще я наблюдавам. Ще имам предвид предупреждението ти.

Разбрах, че съм си изгубил времето.

— Смятах те за по-умен — поклатих глава. — Наистина.

Изправих се, хвърлих няколко банкноти на масата и си тръгнах, без да го поглеждам.

Отидох на гарата, като си мислех за казаното на Тацу за риска и възнаграждението.

Хари можеше да ми предложи много. Предполагах, че винаги щеше да може. Но вече не внимаваше. Да го оставя в живота си, означаваше по-голям риск, отколкото по-рано.

Въздъхнах. Две сбогувания за една вечер. Беше потискащо. Наистина нямах цял тефтер с приятели.

Но нямаше смисъл да изпадам в сантименталности. Сантименталностите са глупави. В крайна сметка Хари се бе превърнал в пасив. Трябваше да го оставя извън живота си.

Върнах се в „Империал“ и влязох през входа откъм Хибия Парк. В представите ми всяко място, където отсядам, е потенциално удобно за засада и радарът ми леко реагира, докато минавах през просторното фоайе към асансьорите. Автоматично огледах района наоколо, като първо се насочих към столовете с най-хубав изглед към входа, местата, където можеше да ме причаква съгледвач, готов да предупреди за появата ми. Не видях вероятни кандидати. Радарът ми остана в режим на средна готовност.