Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

На вратата се почука. Вашио се изправи. Леко му се поклоних, за да покажа, че сме свършили разговора. Той се пресегна и ме хвана за ръката.

— Чакай, трябва да ти взема мобифона.

Погледнах дланта му.

— Не нося.

Прошареният се втренчи в мен със заплашително изражение. Издържах на погледа му. Не го лъжех, но дори да беше така, не би ме накарал да го призная само с едно намръщване.

Лицето му омекна и той пусна ръката ми.

— Няма да те претърсвам. Тук никой няма право да носи мобифони и пейджъри. Много хора обичат да се обаждат на приятели и да им разправят какво става. Несигурно е.

Кимнах…

— Струва ми се разумно.

— Ако някой от охраната те види с мобифон, ще ти разкатаят фамилията. Просто да си го знаеш.

Кимнах отново, за да покажа, че разбирам, после се насочих към един от ъглите и останах там, наблюдавайки пристигащите хора. Някои познавах от клуба. Адонис беше по долнище на анцуг. Зачудих се дали ще се бие.

Стоях в ъгъла и гледах как складът постепенно се пълни. След около час видях Мураками да идва с двама бодигардове — не бяха същите, които го придружаваха в доджото. Той размени няколко думи с Вашио, който се огледа наоколо и ме посочи.

Внезапно изпитах усещането, че Мураками ми отделя повече внимание, отколкото бих искал.

Той сръга телохранителите си и тримата се запътиха към мен.

Адреналинът нахлу във вените ми. Усетих го. Небрежно се озърнах в търсене на подръчно оръжие. Не открих такова.

Те се приближиха и застанаха отпреде ми, един до друг, Мураками малко пред другите двама.

— Не бях сигурен, че ще дойдеш — каза той. — Радвам се, че си тук.

— И аз се радвам — отвърнах, потривайки длани пред себе си, сякаш в очакване на забавлението. Всъщност това беше удобна отбранителна поза.

— Ще има три боя или общо трийсет минути бой, както дойде. Така всички ще получат равностойността на парите си. Ще ти обясня правилата.

Не разбирах защо ми го казва.

— Кой ще се бие? — попитах.

Мураками се усмихна. Изкуствените му зъби бяха бели. Хищнически.

— Ти — отговори.

Мама му стара. Погледнах го.

— Съмнявам се.

Усмивката се стопи и очите му се присвиха.

— Няма да си губя времето в приказки. Вашио каза, че те бива. Че за трийсет секунди си строшил глезена на някакъв тип. Сега неговият приятел иска отмъщение. Ще се биеш с него.

Адонис. Трябваше да се сетя.

— Иначе?…

— Иначе можеш да се биеш с тримата, които аз избера. Ако чак толкова те бива, ще се погрижа да имат полицейски палки. Това ще се хареса и на публиката. За мен е все тая.

Бях в безизходица. Избрах най-лесния изход.

— Ще се бия.

Очите му се сбръчкаха в сподавена радост.

— Да, естествено.

— Трябва ли да знам нещо друго?

Той сви рамене.

— Ще бъдете без ризи, обувки и оръжие. Иначе, всичко е позволено. Няма ринг. Ако прекалено се приближиш до публиката, ще те изтикат обратно в центъра. Ако решат, че бягаш от съперника си, ще получиш някой и друг тупаник и от зяпачите. Хубавото е, че победителят печели един милион йени.

— А какво получава победеният?

Мураками пак се усмихна.

— Ще уредим разноските по погребението.

Погледнах го.

— Аз ще взема парите.

Той се засмя.

— Ще видим. Сега внимавай. Ти си пръв. Разполагаш с петнайсет минути. Моите хора ще останат с теб, за да ти помогнат да се приготвиш — Мураками се обърна и се отдалечи.

Погледнах двете мутри. Те стояха на почтително разстояние и така намаляваха шанса ми неочаквано да се опитам да им избягам. Дори да успеех обаче, на вратата пазеха други. Неколцина ме наблюдаваха. Имах повече шансове да се справя с Адонис.

Зачудих се колко боеве се провеждат. Няколкото „награди“ щяха да намалят и дори да сведат до нула печалбата за организаторите.

Оставих тази мисъл и съблякох морскосиния си блейзер, после си свалих ризата и събух обувките. Озърнах се през рамо и видях, че Адонис прави същото.

В мен се раздвижи нещо зловещо. Усетих го в червата си, в тила си, в дланите си.

Помислих си за Мусаши, майстора на меча, който беше написал: „Не мисли нито за победа, нито за поражение, а само за това как ще посечеш и убиеш врага си.“

Започнах да загрявам. Стесних полезрението си. Нямаше значение къде се намирам.

Мураками се приближи.

— Да вървим.

Насочих се към центъра на помещението. Адонис вече чакаше там.

Зениците му бяха разширени и дланите му трепереха. Изглеждаше друсан, може би с какусейзай . Това за кратко щеше да му даде енергия, да му помогне да се съсредоточи.